Боряна Тодорова: Живот без стрес, живот ли е?!
Човек и добре да живее идва ден, в който си събира багажа, завърта ключа в ключалката и оставя всичко познато и обично зад гърба си. Така се случва и с Боряна Тодорова, и нейното семейство.
През 2015 година те заминават за Германия, където животът им рязко се променя. „Изпаднах в безтегловност, натрупах самота за три прераждания напред“, пише тя в своята първа книга „За живота в Германия. Без стрес“, която излезе от печат в края на миналата година и която стана повод за това интервю.
Но коя всъщност е Боряна Тодорова?
„В собствените си очи съм свободен дух, циркулиращ хаотично в пространството и собствената си Вселена. Специалист по всичко и по абсолютно нищо. Художник, който не е рисувал от 25 години, журналист, изгубил вдъхновение. Често жена на ръба на нервна криза, но никога човек без цел. Главата ми е гнездо от жужащи идеи, коя от коя по-въздействащи, и току някоя ме жилва по задника и ме кара да подскачам. Последната от тях е „За живота в Германия. Без стрес“, която написах за улеснение на тези, които искат да направят голямата крачка и да се отправят да търсят щастието си в Германия. Желая им късмет!“, обяснява тя сама за себе си.
Какво те подтикна, да напишеш тази твоя първа книга?
Преди да се престраша да събера германското ни приключение в книга, част от историите бяха просто късчета реалност, които изливах под формата на кратки текстове в сайта за изкуство и култура Формално. Излизаха в рубриката Преживелици. Тези мои преживелици, прилежно трупани през годините на странство, вече 8, послужиха за основата около която изградих „За живота в Германия. Без стрес“.
Роля за написването ѝ изигра и разговор с българка, живееща във Франция. В него тя ми сподели, че не е попадала на статии или книги за хора, които се преместват в чужда държава и най-вече за усещанията, които има човек, сменил рязко цялото си ежедневие. Вълнуваше се от това, какво се случва със самите нас, когато познатата ни среда, бъде заменена от чужда и не винаги особено гостоприемна. За себе си тя беше установила, че чисто психологически не е била подготвена за това, което ѝ е предстояло. Липсвала ѝ е тази предварителна насочваща информация, която помага по-лесно да се справиш с предстоящите трудности. А такива има доста, не само на битово, но и на емоционално ниво.
Може би след този разговор реших, че мога да го направя! Мога да споделя това, през което моето семейство мина за улеснение на тези, които обмислят подобна стъпка.
Споделяш доста лични чувства и преживявания. С какво, според теб, книгата може да бъде полезна за други българи решили да живеят в Германия? За какво разказваш в нея?
За какво ли не… Разказвам за училищата и агресията в тях, за здравната система и хазяите, за пощальоните и боклука, за фризьорите и зъболекарите, за приятелството и курсовете по немски, за дъжда и липсата на слънце, за домашните любимци и полетите, за интеграцията, за зора да си европеец, за свободата да не ти пука, за българската лютеница и черния германски хляб, за коледата с дъх на глювайн и световен мир, за плуването в канализация, за самотата и още, и още. Опитала съм се да обхвана основните аспекти от битието, нещата които оформят живота ни по принцип, тези, без които не можем.
Искам да вметна, че текстът не цели да убеди някого да напусне страната си, нито пък да остане, а да открехне вратата на чуждата държава. В тази книга не разкривам тайните на това как се получават помощи, дори как да си намерите работа. Тя не е наръчник. Тя е просто късчета от моя живот зад граница, които съм опитала да поднеса с лекота, надсмивайки се над себе си и ситуациите, в които сме изпадали, а и продължаваме да изпадаме едва ли не ежедневно. Така, ако успея да съм полезна със своя опит, пребиваването ми в тази далечна на манталитета ми страна няма да е съвсем напразно.
Да разбирам ли, че умението за самоирония е от първостепенно значение за теб?
Абсолютно! Животът и така в повечето случаи за мнозина не е лек, няма смисъл от излишен драматизъм. Не се оплаквам, нито се хваля, че живея в чужбина. Просто така се случи. И да ти кажа, осем години по-късно, някои неща са ми точно толкова непонятни, колкото бяха и в началото. Например, защо вместо в контейнери, слагаме пластмасовите отпадъци в чували за боклук, задължително жълти, които закачаме на оградата на къщата или трупаме на камари върху тротоара?
Не мога да свикна и с „бързината“, с която всичко се случва. Съвсем пресен пример - трябва да подадем документи за нещо си. Започнахме да се опитваме да запишем час в общината, за да го направим, през март. Успяхме да се свържем през май. Насрочиха ни срещата за октомври. Впоследствие се оказа, че дъщеря ни точно тогава ще бъде на класно пътешествие и не може да присъства, а това е задължително. Последва нова комуникация. Нямало други свободни часове… Освен това, законовият срок, в който ще бъдат разгледани въпросните документи, е 18 месеца… Междувременно тя ще навърши 16 години и тогава документите стават различни.
А той животът си върви…
Понякога е забавно, друг път ти идва да виеш срещу луната…
Разкажи ни за себе си? От кога пишеш?
Първоначалното виждане беше да стана художник. Закономерно последва Художествена гимназия. За съжаление там нещата бяха “от – до”, както казва героят на Тодор Колев в „Опасен чар“. Бяхме като чиновници, трудещи се от 8 до 5, като ОТ бяха натюрмортите, а ДО-то – фигурите на доброволците модели, задължително пенсионери. Заменихме гънките на драпериите с тези на кожата. И до там.
Разбрах, че няма да стана художник.
Обичах часовете по литература и история на изкуството. Мисля че дори нямах нищо против да разсъждавам надълго и широко върху извечния, почти Хамлетов въпрос - Какво е искал да каже авторът?
Кандидатствах „Изкуствознание“ в Художествената академия. Скъсаха ме на писмения изпит. Затова записах „Културология“. Исках да стана журналист. И бях! Годините, прекарани в редиците на варненския ежедневник „Народно дело“, са най-щастливите и емоционално наситени в живота ми. Екипът беше невероятен. Но времената се смениха, а с тях и нравите, т.е. собствениците. Един по един всеки от нас пое по свой път и това, което беше, никога няма да е…
Оказва се, че пиша отдавна. Въпреки това не съм вярвала за себе си, че ще се престраша да създам книга, че и да я издам. Радвам се, че ми се случи. Емоцията, която ми донесе, се оказа изключително вълнуваща и зареждаща. Имах огромен късмет и с намирането на издател. Буквално с първия изпратен от мен имейл. Само след 8 прочетени страници от „Ерове“ решиха, че искат да застанат зад написаното от мен и да му дадат „гласност“.
Как се приема от читателите?
Засега нямам нито един отрицателен отзвук. Или съм страшна и хората не смеят да ми кажат истината в очите, или наистина съм се справила добре с разказването на истории. По-интересното, поне за мен, е, че както обикновено в живота, едно го мислиш пък друго става. Оказа се, че книгата ми докосна най-силно тези, които вече са извървели този път, емигрантския, или все още го вървят. Хора от къде ли не ме намират във Фейсбук и ми пишат за чувствата си, разказват ми историите си, споделят ми емоциите си, извадени на бял свят от моя разказ.
А когато някой, когото не познаваш, ти напише, че е прочел книгата ти на един дъх и че я обожава… Чувството е прекрасно. Дава ти криле и те кара да се усмихваш широко.
Къде се живее по-лесно - в България или в Германия?
Ох, само да знаех отговора на този въпрос… Най-вероятно никъде, защото навсякъде живеят хора (смее се).
Ако е заради чистите улици, спокойствието и зеленината, Германия е мястото, макар, че това спокойствие е доста привидно. Зад него се крият солидно количество стоицизъм и нерви, хвърлени на вятъра, също както и в България.
Понякога се питам, защо толкова се радваме как в Германия всички спазвали правилата? На нас, в България, кой ни пречи да постъпваме по същия начин? Принуждават ли ни да спираме където ни падне или да си изхвърляме боклука от терасата? Не, но не ни и спират. В това е разковничето – не в липсата на правила, а на контрол.
В Германия паркираш където не може в стил, "аз само да попитам", и олекваш с минимум 25 евро. Веднага си ги плащаш. И през ум не ти минава да не ги. Е, добре, имаш право да оспориш, разбира се. Никой не казва, че тук не стават „грешки“ или че не се пробват да заобикалят правилата.
Държавата е уголемен модел на семейството. Ако четирима разхвърлят и цапат, а само един чисти след всички, дали тези така лелеяни ред и чистота, няма да си останат химера? Няма как, отговорността в какъв свят живеем до голяма степен е наша. И докато изречението – "Защо аз, нали плащам данъци", не изчезне, нещата няма да се случват по-правилния начин и за мнозина емиграцията ще продължи да е логичният избор. После обаче пристигат в мечтания Запад и разбират, че от чешмите не тече мед и масло, а парите не растат по дърветата, и започва да ти е все тази, колко са чисти улиците.
Слънцето, и липсата му, доста често споменаваш в книгата си, винаги ли е било толкова важно за теб?
Действието в моя разказ се развива в сравнително голям северен град, намиращ се в рамките на някогашната Западна Германия. В тази част на страната според официалната статистика слънчевите дни рядко надхвърлят шейсет годишно. На повечето хора може би им е трудно да си представят, какво точно означава това, но на мен ми се налага да го живея. Повярвайте, и аз не си давах сметка каква огромна роля играе слънцето за мен, докато не се събудих една сутрин и очите ми не потънаха в бялото на небето, прекрасно съчетаващо се с бялото на стените. И така – ден след ден, седмица след седмица, месец след месец… Казват, че се свиква, но аз така и не успявам. Когато е август, а температурите навън – 12 градуса, и вали, вали, вали… Как да свикнеш?
В интерес на истината последните 2-3 години се забелязват някои климатични промени. Глобалното затопляне засяга и севера, и летата станаха доста по-топли, та дори и на моменти, горещи. Това се оказа огромен проблем за местните хора, които не са свикнали на тези температури и трудно се справят с тях. За пръв път видях да се продават климатици и вентилатори.
Всичко тече, всичко се променя, та дори и Германия.
Германците? Кое харесваш най-много у тях? Да няма стрес, това ли е най-характерно за тях?
Без стрес и Германия в едно изречение, та това си е чист оксиморон. Но пък, живот без стрес, живот ли е? Представяш ли си, колко досадно скучно би било, ако всичко ни е едно такова безметежно и спокойно? Тогава, перифразирайки Екзюпери, ще сме не човеци, а гъби или пък будистки монаси. Въпреки че не знам… и те може да имат своя форма на стрес, която да разтърсва личността им из основи точно толкова силно, колкото и всички нас.
Не, съвсем без стрес не става. Както и без егоизъм, та дори и без завист. Човечеството ще зацикли. Няма да има какво да провокира в нас желанието за промяна и движение.
Не мога да кажа – германците са такива и такива, в тях харесвам това и това. Както навсякъде по света има добри и лоши, умни и глупави, добронамерени и завистливи, трудолюбиви и мързеливи, и т.н., и т.н. Те са просто – хора!
Дъщеря ти е почти основен герой в книгата, тя как възприема тази си роля?
Ох, не беше щастлива, че съм я изтипосала в книгата си, никак даже. Дори ми беше малко сърдита за публичността, която дадох на преживяванията ѝ, които за съжаление не бяха заредени с положителен заряд. Но исках да бъда честна, да разкажа нещата такива, каквито ни се случиха. По-друг начин не бих могла да бъда полезна на тези, които търсят информация. Съжалявам, че се получи за нейна сметка, но децата са най-важното и е добре да бъдем подготвени.
Ще има ли продължение на историята за Германия?
Човек никога не може да бъде напълно сигурен, но към днешна дата най-вероятно, не. Надявах се вятърът да ни отвее в някоя по-топла страна, която да ме вдъхнови за творчество, но поне засега – Оставаме, къде за добро, къде – не толкова, но… Оставаме.
В момента в главата ми циркулират други проекти, отново в сферата на литературата. Единият е личен и съвсем различен от настоящата книга, а другия е съвместен. Но са на съвсем първичен етап и още не знам ще ги бъде ли или не?
„Поживём – увидим“, както казват руснаците.
