Боряна Тодорова: Живот без стрес, живот ли е?!

Човек и добре да живее идва ден, в който си събира багажа, завърта ключа в ключалката и оставя всичко познато и обично зад гърба си. Така се случва и с Боряна Тодорова, и нейното семейство.

През 2015 година те заминават за Германия, където животът им рязко се променя. „Изпаднах в безтегловност, натрупах самота за три прераждания напред“, пише тя в своята първа книга „За живота в Германия. Без стрес“, която излезе от печат в края на миналата година и която стана повод за това интервю.

Но коя всъщност е Боряна Тодорова?

„В собствените си очи съм свободен дух, циркулиращ хаотично в пространството и собствената си Вселена. Специалист по всичко и по абсолютно нищо. Художник, който не е рисувал от 25 години, журналист, изгубил вдъхновение. Често жена на ръба на нервна криза, но никога човек без цел. Главата ми е гнездо от жужащи идеи, коя от коя по-въздействащи, и току някоя ме жилва по задника и ме кара да подскачам. Последната от тях е „За живота в Германия. Без стрес“, която написах за улеснение на тези, които искат да направят голямата крачка и да се отправят да търсят щастието си в Германия. Желая им късмет!“, обяснява тя сама за себе си.

Какво те подтикна, да напишеш тази твоя първа книга?

Преди да се престраша да събера германското ни приключение в книга, част от историите бяха просто късчета реалност, които изливах под формата на кратки текстове в сайта за изкуство и култура Формално. Излизаха в рубриката Преживелици. Тези мои преживелици, прилежно трупани през годините на странство, вече 8, послужиха за основата около която изградих „За живота в Германия. Без стрес“.

Роля за написването ѝ изигра и разговор с българка, живееща във Франция. В него тя ми сподели, че не е попадала на статии или книги за хора, които се преместват в чужда държава и най-вече за усещанията, които има човек, сменил рязко цялото си ежедневие. Вълнуваше се от това, какво се случва със самите нас, когато познатата ни среда, бъде заменена от чужда и не винаги особено гостоприемна. За себе си тя беше установила, че чисто психологически не е била подготвена за това, което ѝ е предстояло. Липсвала ѝ е тази предварителна насочваща информация, която помага по-лесно да се справиш с предстоящите трудности. А такива има доста, не само на битово, но и на емоционално ниво.

Може би след този разговор реших, че мога да го направя! Мога да споделя това, през което моето семейство мина за улеснение на тези, които обмислят подобна стъпка.

Споделяш доста лични чувства и преживявания. С какво, според теб,  книгата може да бъде полезна за други българи решили да живеят в Германия? За какво разказваш в нея?

За какво ли не… Разказвам за училищата и агресията в тях, за здравната система и хазяите, за пощальоните и боклука, за фризьорите и зъболекарите, за приятелството и курсовете по немски, за дъжда и липсата на слънце, за домашните любимци и полетите, за интеграцията, за зора да си европеец, за свободата да не ти пука, за българската лютеница и черния германски хляб, за коледата с дъх на глювайн и световен мир, за плуването в канализация, за самотата и още, и още. Опитала съм се да обхвана основните аспекти от битието, нещата които оформят живота ни по принцип, тези, без които не можем.

Искам да вметна, че текстът не цели да убеди някого да напусне страната си, нито пък да остане, а да открехне вратата на чуждата държава. В тази книга не разкривам тайните на това как се получават помощи, дори как да си намерите работа. Тя не е наръчник. Тя е просто късчета от моя живот зад граница, които съм опитала да поднеса с лекота, надсмивайки се над себе си и ситуациите, в които сме изпадали, а и продължаваме да изпадаме едва ли не ежедневно. Така, ако успея да съм полезна със своя опит, пребиваването ми в тази далечна на манталитета ми страна няма да е съвсем напразно.

Да разбирам ли, че умението за самоирония е от първостепенно значение за теб? 

Абсолютно! Животът и така в повечето случаи за мнозина не е лек, няма смисъл от излишен драматизъм. Не се оплаквам, нито се хваля, че живея в чужбина. Просто така се случи. И да ти кажа, осем години по-късно, някои неща са ми точно толкова непонятни, колкото бяха и в началото. Например, защо вместо в контейнери, слагаме пластмасовите отпадъци в чували за боклук, задължително жълти, които закачаме на оградата на къщата или трупаме на камари върху тротоара?

Не мога да свикна и с „бързината“, с която всичко се случва. Съвсем пресен пример - трябва да подадем документи за нещо си. Започнахме да се опитваме да запишем час в общината, за да го направим, през март. Успяхме да се свържем през май. Насрочиха ни срещата за октомври. Впоследствие се оказа, че дъщеря ни точно тогава ще бъде на класно пътешествие и не може да присъства, а това е задължително. Последва нова комуникация. Нямало други свободни часове… Освен това, законовият срок, в който ще бъдат разгледани въпросните документи, е 18 месеца… Междувременно тя ще навърши 16 години и тогава документите стават различни.

А той животът си върви…

Понякога е забавно, друг път ти идва да виеш срещу луната…

Разкажи ни за себе си? От кога пишеш?

Първоначалното виждане беше да стана художник. Закономерно последва Художествена гимназия. За съжаление там нещата бяха “от – до”, както казва героят на Тодор Колев в „Опасен чар“. Бяхме като чиновници, трудещи се от 8 до 5, като ОТ бяха натюрмортите, а ДО-то – фигурите на доброволците модели, задължително пенсионери. Заменихме гънките на драпериите с тези на кожата. И до там. 

Разбрах, че няма да стана художник. 

Обичах часовете по литература и история на изкуството. Мисля че дори нямах нищо против да разсъждавам надълго и широко върху извечния, почти Хамлетов въпрос - Какво е искал да каже авторът?

Кандидатствах „Изкуствознание“ в Художествената академия. Скъсаха ме на писмения изпит. Затова записах „Културология“. Исках да стана журналист. И бях! Годините, прекарани в редиците на варненския ежедневник „Народно дело“, са най-щастливите и емоционално наситени в живота ми. Екипът беше невероятен. Но времената се смениха, а с тях и нравите, т.е. собствениците. Един по един всеки от нас пое по свой път и това, което беше, никога няма да е… 

Оказва се, че пиша отдавна. Въпреки това не съм вярвала за себе си, че ще се престраша да създам книга, че и да я издам. Радвам се, че ми се случи. Емоцията, която ми донесе, се оказа изключително вълнуваща и зареждаща. Имах огромен късмет и с намирането на издател. Буквално с първия изпратен от мен имейл. Само след 8 прочетени страници от „Ерове“ решиха, че искат да застанат зад написаното от мен и да му дадат „гласност“.

Как се приема от читателите?

Засега нямам нито един отрицателен отзвук. Или съм страшна и хората не смеят да ми кажат истината в очите, или наистина съм се справила добре с разказването на истории. По-интересното, поне за мен, е, че както обикновено в живота, едно го мислиш пък друго става. Оказа се, че книгата ми докосна най-силно тези, които вече са извървели този път, емигрантския, или все още го вървят. Хора от къде ли не ме намират във Фейсбук и ми пишат за чувствата си, разказват ми историите си, споделят ми емоциите си, извадени на бял свят от моя разказ. 

А когато някой, когото не познаваш, ти напише, че е прочел книгата ти на един дъх и че я обожава… Чувството е прекрасно. Дава ти криле и те кара да се усмихваш широко.

Къде се живее по-лесно - в България или в Германия?

Ох, само да знаех отговора на този въпрос… Най-вероятно никъде, защото навсякъде живеят хора (смее се).

Ако е заради чистите улици, спокойствието и зеленината, Германия е мястото, макар, че това спокойствие е доста привидно. Зад него се крият солидно количество стоицизъм и нерви, хвърлени на вятъра, също както и в България.

Понякога се питам, защо толкова се радваме как в Германия всички спазвали правилата? На нас, в България, кой ни пречи да постъпваме по същия начин? Принуждават ли ни да спираме където ни падне или да си изхвърляме боклука от терасата? Не, но не ни и спират. В това е разковничето – не в липсата на правила, а на контрол.

В Германия паркираш където не може в стил, "аз само да попитам", и олекваш с минимум 25 евро. Веднага си ги плащаш. И през ум не ти минава да не ги. Е, добре, имаш право да оспориш, разбира се. Никой не казва, че тук не стават „грешки“ или че не се пробват да заобикалят правилата.

Държавата е уголемен модел на семейството. Ако четирима разхвърлят и цапат, а само един чисти след всички, дали тези така лелеяни ред и чистота, няма да си останат химера? Няма как, отговорността в какъв свят живеем до голяма степен е наша. И докато изречението – "Защо аз, нали плащам данъци", не изчезне, нещата няма да се случват по-правилния начин и за мнозина емиграцията ще продължи да е логичният избор. После обаче пристигат в мечтания Запад и разбират, че от чешмите не тече мед и масло, а парите не растат по дърветата, и започва да ти е все тази, колко са чисти улиците.

Слънцето, и липсата му, доста често споменаваш в книгата си, винаги ли е било толкова важно за теб?

Действието в моя разказ се развива в сравнително голям северен град, намиращ се в рамките на някогашната Западна Германия. В тази част на страната според официалната статистика слънчевите дни рядко надхвърлят шейсет годишно. На повечето хора може би им е трудно да си представят, какво точно означава това, но на мен ми се налага да го живея. Повярвайте, и аз не си давах сметка каква огромна роля играе слънцето за мен, докато не се събудих една сутрин и очите ми не потънаха в бялото на небето, прекрасно съчетаващо се с бялото на стените. И така – ден след ден, седмица след седмица, месец след месец… Казват, че се свиква, но аз така и не успявам. Когато е август, а температурите навън – 12 градуса, и вали, вали, вали… Как да свикнеш?

В интерес на истината последните 2-3 години се забелязват някои климатични промени. Глобалното затопляне засяга и севера, и летата станаха доста по-топли, та дори и на моменти, горещи. Това се оказа огромен проблем за местните хора, които не са свикнали на тези температури и трудно се справят с тях. За пръв път видях да се продават климатици и вентилатори.

Всичко тече, всичко се променя, та дори и Германия.

Германците? Кое харесваш най-много у тях? Да няма стрес, това ли е най-характерно за тях?

Без стрес и Германия в едно изречение, та това си е чист оксиморон. Но пък, живот без стрес, живот ли е? Представяш ли си, колко досадно скучно би било, ако всичко ни е едно такова безметежно и спокойно? Тогава, перифразирайки Екзюпери, ще сме не човеци, а гъби или пък будистки монаси. Въпреки че не знам… и те може да имат своя форма на стрес, която да разтърсва личността им из основи точно толкова силно, колкото и всички нас.

Не, съвсем без стрес не става. Както и без егоизъм, та дори и без завист. Човечеството ще зацикли. Няма да има какво да провокира в нас желанието за промяна и движение.

Не мога да кажа – германците са такива и такива, в тях харесвам това и това. Както навсякъде по света има добри и лоши, умни и глупави, добронамерени и завистливи, трудолюбиви и мързеливи, и т.н., и т.н. Те са просто – хора!

Дъщеря ти е почти основен герой в книгата, тя как възприема тази си роля? 

Ох, не беше щастлива, че съм я изтипосала в книгата си, никак даже. Дори ми беше малко сърдита за публичността, която дадох на преживяванията ѝ, които за съжаление не бяха заредени с положителен заряд. Но исках да бъда честна, да разкажа нещата такива, каквито ни се случиха. По-друг начин не бих могла да бъда полезна на тези, които търсят информация. Съжалявам, че се получи за нейна сметка, но децата са най-важното и е добре да бъдем подготвени.

Ще има ли продължение на историята за Германия?

Човек никога не може да бъде напълно сигурен, но към днешна дата най-вероятно, не. Надявах се вятърът да ни отвее в някоя по-топла страна, която да ме вдъхнови за творчество, но поне засега – Оставаме, къде за добро, къде – не толкова, но… Оставаме.

В момента в главата ми циркулират други проекти, отново в сферата на литературата. Единият е личен и съвсем различен от настоящата книга, а другия е съвместен. Но са на съвсем първичен етап и още не знам ще ги бъде ли или не?

„Поживём – увидим“, както казват руснаците.

На всеки може да се случи да претърпи инцидент у дома, на работното място или докато се забавлява. Възможността да помогнем на себе си или на другиго е хуманен акт, за който трябва да сме подготвени предварително. Няколко са възможностите да усвоим тези знания и умения. Да преминем обучение в БЧК, за оказване на първа помощ при пътно-транспортни произшествия, службата по трудова медицина да ни проведе обучения насочени към инцидентите на работното място или да преминем обучение за целева група (родители, алпинисти и др.), организирано от обучителна организация и след това да се надяваме никога да не приложим знанията си на практика. Но когато бедата ни застигне, дали ще сме готови да действаме адекватно?!

Разговаряме с инж. Слави Пачалов - човек, който е приел обученията по първа помощ освен за работа и за своя кауза.

Роден през 1976 г. в Стара Загора. Израснал в града на липите и закономерно подготвян за бъдещ кадър на Мини „Марица – изток“. Завършва техникума по електротехника (сега ПГ по електротехника), а след това и Минно-геоложки университет в София. Но се оказва, че голямата му любов не е точно професията на миньора. На 1 октомври 2004 година започва работа в Българския червен кръст и оттам започва и неговата история с първата помощ. Дълги години работи в БЧК, заемайки различни позиции, включително директор в Столичната организация на БЧК. Два пъти е награждаван с отличие от организацията, включително за цялостна дейност.

Инж. Пачалов е магистър по „Трудова медицина и работоспособност“ в Медицинския университет в София. От 2017 година досега управлява дружеството Пачалов ЕООД, занимаващо се с обучения по първа помощ, реакция при бедствия, пожаробезопасност, пътна безопасност, спасителни и издирвателни дейности. 

Г-н Пачалов, кои са най-важните и задължителни животоспасяващи действия при първа помощ, които хората е задължително да умеят?

При оказването на първа помощ се следват много логични правила. Първото което държа да разберат моите курсисти е правилото на четирите „О“ (Обезопасяване, оценка състоянието на пострадалия, оповестяване и оказване на първа помощ). Тази последователност от действия е популярна и като „Спасителна верига“, елементите на която в различните страни са обозначени по различен начин, но смислово е идентична. В тази последователност също има изключения, но това е относително рядко. Едно от най-големите предизвикателства е да убедя курсистите, че колкото и да сме добри, колкото и правилно да действаме е възможно да се случи най-нежеланото. Тук психологическата устойчивост на оказващия първа помощ е от съществено значение. При инциденти най-много хора умират от силни кръвотечения, от запушване на дихателните пътища (най-често вследствие загуба на съзнание, независима по каква причина, корена на езика запушва дихателните пътища и значително по-рядко чуждо тяло – храна или твърди предмети) и спиране на сърдечната дейност. При силни външни кръвотечения и безсъзнание, шансът да помогнем е най-голям, а и действията трябва да се извършат в първите минути, когато със сигурност няма как да получим медицинска помощ. Извършването на реанимационни действия особено при сърдечен арест имат значителен шанс за успех, но са обвързани с редица фактори, често извън нашите възможности. Разбира се оказващият първа помощ прави всичко най-добро по силите си и се надява на най-добрия резултат.

Как бихте определили подготовката на българите, по оказване на първа помощ, спрямо останалите европейски народи?

Като процент обучени хора от населението сме едни от последните. Няма обобщено национално проучване, но от изследвани целеви групи се правят предположения, че само около 30% от българското население е обучено да оказва първа помощ, докато във водещите европейски страни е около 80%. Това е драстична разлика в наш ущърб. Ако обърнем внимание това са обучени курсисти, но дали биха се включили да помагат и какво помнят и умеят е съвсем различна тема. В същото време имаме и отлични постижения. Отборът на БЧК е Европейски шампион по първа помощ през 2013 г., през 2007 беше втори. Въпросът тук обаче е в общата подготовка на населението, а тя е на много ниско ниво.

Причината основно се корени в народопсихологията. Ние българите знаем всичко, акъл не ни трябва, а пари, и нас никога няма да ни стигне беда или бедствие.

А рано или късно всеки изпада в критична ситуация. Затова моята и още няколко фирми работят активно, като провеждаме обучения, но първо някой трябва да е осъзнал нуждата и да ни потърси. Поговорката е „Насила хубост не става!“, а може да използваме и „С фуния акъл не се налива!“.

Сигурно провеждате обучения и във варненски фирми, бихте ли споменали някои от тях?

Да провеждам обучения в цялата страна. Сред фирмите от региона са АССА АБЛОЙ България, Нефт Ойл, Електроразпределение Златни Пясъци АД, Уолоу Интернешънъл, SOL Bulgaria и други. Работим и с редица корпоративни клиенти от варненския регион на партньорите ми от Бултекс 99 и фондацията „Център по безопасност и здраве при работа“. Но едно от най-големите предизвикателства е обучението за студенти от Медицински университет – Варна, организирано със съдействието на Асоциацията на студентите по фармация във Варна. Участие вземат студенти от всички факултети и отговорността ми е огромна, но удоволствието неописуемо. Следващата среща с тях най-вероятно ще е на 26 март 2024 г.

Кои Ваши конкурентни предимства, правят толкова полезни обученията, които предлагате?

Тук няма да бъда скромен. Първо - личните ми качества и тези на колегите; Второ - индивидуалният подход към всеки клиент; Трето - качествената услуга на ниска цена и други.

Кои лични качества ви дават това самочувствие?

Инженерната подготовка, като минен електроинженер, ми е дала представа за работните процеси в минно-добивната промишленост, енергетика и още няколко сфери с висок риск от трудови злополуки. Магистратурата по „Трудова медицина и работоспособност“, обучението ми за „Парамедик III степен“, преминатите обучения по първа помощ и десетките реални ситуации в които съм работил, формират значителна база от теоретични и практически познания. Умението ми да презентирам ми позволява да предам всичко това на курсистите. С подобен профил са и всички колеги от екипа.

В какво се изразява индивидуалният подход?

На всяко работно място има специфични характеристики, например: икономически профил, организация на работа, човешки ресурс и много други; специфични рискове като: поражение от електрически ток от ниско или високо напрежение, притискане от тежест, падане от височина, обгазяване и още десетки причини за въздействие върху работника. Следователно трябва да се анализират предпоставките, за да се избегнат инциденти и ако все пак се случи злополука, да се окаже адекватна първа помощ.

Повечето колеги от службите по трудова медицина са фокусирани върху превантивните мерки, а колегите от БЧК върху оказването на първа помощ. Ние обвързваме двата етапа и то доста детайлно.

Съставянето на учебна програма и провеждането на обучение е максимално съобразено с потребностите на възложителя. Разработил съм и иновативен модел за обучения, които е и предмет на дисертационния ми труд „Икономически и социални ефекти от прилагането на иновативен модел на обучения за превенция и оказване на първа помощ след трудови злополуки в Република България“, които постига много добри теоретични познания и практически умения в обучаемите. Моят модел се използва за обучения на всякакви икономически субекти: администрация, образование, лека и тежка промишленост, строителство и много други. Показателно за нас е, че нямаме клиенти с въведени политики по безопасност и здраве при работа, които да са се отказали от нашите услуги.

Твърдите, че предлагате качествена услуга, но пък евтина?

Няма нищо странно. Всичко е въпрос на личното ми отношение. Основно държа да убедя всички, че обученията са ефективни и полезни на клиентите ми, което може да определим като „качествена услуга“. Тогава нека разгледаме цената. Колко струва един човешки живот?! – Безценен! За обученията можем да сравним. Цената се определя за група и зависи от фактори като: продължителност на обучението, програма, място на провеждане, ниво на подготовка и други.

Приел съм, че това което правя може да е доходоносен бизнес, за мен и моите колеги. Тези цени ми позволяват да плащам „добри“ възнаграждения и да печеля „прилично“, да сме от желаната „средна класа“. Същевременно искам да помагам на обществото, а ние сме част от него, тоест пак помагаме на себе си.

Слоганът ни е „Вашият ангел пазител!“.

Имаме няколко цели: 1. Да повишим бдителността на всички, за да не се допускат инциденти; 2. Да обучим повече хора да помагат при нужда; 3. С всички дейности да повишим благополучието на индивида и обществото. Да доста идеалистично, но факт. Може би и филми като „Предай нататък“ и „Най-доброто от мен“ са ми повлияли.

Считам че трябва да сме социално отговорни и затова част от обученията ни са безплатни. Такива провеждаме за социални институции за работа с деца, студентски организации и Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. През 2022 г. проведохме 40 обучения, с над 500 служители от Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. Убедени сме, че споделените знания и опит са от полза на пожарникарите, които ежедневно са на своя пост и помагат на обществото. Накратко: Не всичко е пари! Ние разчитаме предимно на рекламата „от уста на уста“ и „от доволен клиент” и ще е удоволствие и привилегия за нас да сме от полза на още някого.

Кога за първи път решихте да се занимавате с първа помощ?

Много добре си спомням този момент. Още в първия си работен ден (1 октомври 2004 година, петък), разбрах, че трябва да работя почти денонощно. Още на следващия ден (събота) трябваше да съм на демонстрация пред Патриаршеската катедралата „Свети Александър Невски“, с младежи от Български младежки червен кръст – София. На това събитие бях просто пленен от демонстрираните знания и умения за оказване на първа помощ при ПТП. Последваха множество курсове, обучения, демонстрации, участие в реални инциденти, работа по проекти. Участвах в институционализирането на училището по първа помощ (училище за парамедици) на БЧК, в учебния център в село Лозен, бях първия служител, който се включи да оказва първа помощ като „парамедик на мотор“ по проект на организацията и така крачка по крачка до днес.

Тоест Българския Червен кръст е в основата на всичко?

Да. Основна роля в личното ми и професионално развитие дължа на БЧК. Там преминах през почти всички йерархични нива и развивах своите компетенции. Днес съм член на Столичната организация на БЧК и Ръководител на доброволния екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи (ДЕРБАК) на столицата. Също така съм собственик и управител на микрофирмата ми „Пачалов“ ЕООД. Имам лицензиран учебен център за професионално образование, но основната дейност са обученията. Обучаваме най-вече служителите на икономически субекти да оказват първа помощ, да реагират при бедствия и кризи, да идентифицират рискове и други. Накратко, фокусът е организиране и провеждане на обучения по първа помощ. 

С какво ще запомните участието си в екипа на министерството на здравеопазването? Кои бяха най-големите предизвикателства с които трябваше да се справите?

Нещо което знаех, но в което се убедих за пореден път: „Решения се вземат въз основа на информация!“. Като заместник министър на здравеопазването в екипа на професор д-р Костадин Ангелов, бях натоварен предимно с логистични функции: всичко свързано с личните предпазни средства по времето на COVID за нуждите на лечебните заведения и за изборите на 4 април 2021 година; снабдяването на болниците с кислород и апаратура и още няколко подобни дейности. 

Знаех, че в политиката има два варианта:
Не се справяш с възложените задачи и получаваш публичен линч;
Справяш се, и нищо, все пак това ти е работата. Е не съм линчуван🙂

Също така като заместник министър разбрах, че администрацията е твърде тромава. Инициирах промяна в правилата за оказване на първа помощ на работното място, защото съм убеден, че това е един от начините да се обучат и да могат повече българи да оказват първа помощ, но няма резултат към момента (след повече от три години). А тази наредба е морално остаряла и практически неприложима. Промяната и е най-логичното нещо, което трябва да се случи възможно най-скоро.

В личен план за мен бе страхотен лакмус. Веднага се откроиха приятелите от обикновените познати (интересчии). Генералната ми равносметка е положителна. Благодаря на Бойко Борисов и проф. Ангелов за гласуваното доверие!

Какво бихте пожелали на читателите на ВАРНА Е, или пък какво бихте ги посъветвали ?

Инвестирайте в знания и умения! Това е най-конвертируемата и сигурна инвестиция.