Боряна Тодорова: Живот без стрес, живот ли е?!

Човек и добре да живее идва ден, в който си събира багажа, завърта ключа в ключалката и оставя всичко познато и обично зад гърба си. Така се случва и с Боряна Тодорова, и нейното семейство.

През 2015 година те заминават за Германия, където животът им рязко се променя. „Изпаднах в безтегловност, натрупах самота за три прераждания напред“, пише тя в своята първа книга „За живота в Германия. Без стрес“, която излезе от печат в края на миналата година и която стана повод за това интервю.

Но коя всъщност е Боряна Тодорова?

„В собствените си очи съм свободен дух, циркулиращ хаотично в пространството и собствената си Вселена. Специалист по всичко и по абсолютно нищо. Художник, който не е рисувал от 25 години, журналист, изгубил вдъхновение. Често жена на ръба на нервна криза, но никога човек без цел. Главата ми е гнездо от жужащи идеи, коя от коя по-въздействащи, и току някоя ме жилва по задника и ме кара да подскачам. Последната от тях е „За живота в Германия. Без стрес“, която написах за улеснение на тези, които искат да направят голямата крачка и да се отправят да търсят щастието си в Германия. Желая им късмет!“, обяснява тя сама за себе си.

Какво те подтикна, да напишеш тази твоя първа книга?

Преди да се престраша да събера германското ни приключение в книга, част от историите бяха просто късчета реалност, които изливах под формата на кратки текстове в сайта за изкуство и култура Формално. Излизаха в рубриката Преживелици. Тези мои преживелици, прилежно трупани през годините на странство, вече 8, послужиха за основата около която изградих „За живота в Германия. Без стрес“.

Роля за написването ѝ изигра и разговор с българка, живееща във Франция. В него тя ми сподели, че не е попадала на статии или книги за хора, които се преместват в чужда държава и най-вече за усещанията, които има човек, сменил рязко цялото си ежедневие. Вълнуваше се от това, какво се случва със самите нас, когато познатата ни среда, бъде заменена от чужда и не винаги особено гостоприемна. За себе си тя беше установила, че чисто психологически не е била подготвена за това, което ѝ е предстояло. Липсвала ѝ е тази предварителна насочваща информация, която помага по-лесно да се справиш с предстоящите трудности. А такива има доста, не само на битово, но и на емоционално ниво.

Може би след този разговор реших, че мога да го направя! Мога да споделя това, през което моето семейство мина за улеснение на тези, които обмислят подобна стъпка.

Споделяш доста лични чувства и преживявания. С какво, според теб,  книгата може да бъде полезна за други българи решили да живеят в Германия? За какво разказваш в нея?

За какво ли не… Разказвам за училищата и агресията в тях, за здравната система и хазяите, за пощальоните и боклука, за фризьорите и зъболекарите, за приятелството и курсовете по немски, за дъжда и липсата на слънце, за домашните любимци и полетите, за интеграцията, за зора да си европеец, за свободата да не ти пука, за българската лютеница и черния германски хляб, за коледата с дъх на глювайн и световен мир, за плуването в канализация, за самотата и още, и още. Опитала съм се да обхвана основните аспекти от битието, нещата които оформят живота ни по принцип, тези, без които не можем.

Искам да вметна, че текстът не цели да убеди някого да напусне страната си, нито пък да остане, а да открехне вратата на чуждата държава. В тази книга не разкривам тайните на това как се получават помощи, дори как да си намерите работа. Тя не е наръчник. Тя е просто късчета от моя живот зад граница, които съм опитала да поднеса с лекота, надсмивайки се над себе си и ситуациите, в които сме изпадали, а и продължаваме да изпадаме едва ли не ежедневно. Така, ако успея да съм полезна със своя опит, пребиваването ми в тази далечна на манталитета ми страна няма да е съвсем напразно.

Да разбирам ли, че умението за самоирония е от първостепенно значение за теб? 

Абсолютно! Животът и така в повечето случаи за мнозина не е лек, няма смисъл от излишен драматизъм. Не се оплаквам, нито се хваля, че живея в чужбина. Просто така се случи. И да ти кажа, осем години по-късно, някои неща са ми точно толкова непонятни, колкото бяха и в началото. Например, защо вместо в контейнери, слагаме пластмасовите отпадъци в чували за боклук, задължително жълти, които закачаме на оградата на къщата или трупаме на камари върху тротоара?

Не мога да свикна и с „бързината“, с която всичко се случва. Съвсем пресен пример - трябва да подадем документи за нещо си. Започнахме да се опитваме да запишем час в общината, за да го направим, през март. Успяхме да се свържем през май. Насрочиха ни срещата за октомври. Впоследствие се оказа, че дъщеря ни точно тогава ще бъде на класно пътешествие и не може да присъства, а това е задължително. Последва нова комуникация. Нямало други свободни часове… Освен това, законовият срок, в който ще бъдат разгледани въпросните документи, е 18 месеца… Междувременно тя ще навърши 16 години и тогава документите стават различни.

А той животът си върви…

Понякога е забавно, друг път ти идва да виеш срещу луната…

Разкажи ни за себе си? От кога пишеш?

Първоначалното виждане беше да стана художник. Закономерно последва Художествена гимназия. За съжаление там нещата бяха “от – до”, както казва героят на Тодор Колев в „Опасен чар“. Бяхме като чиновници, трудещи се от 8 до 5, като ОТ бяха натюрмортите, а ДО-то – фигурите на доброволците модели, задължително пенсионери. Заменихме гънките на драпериите с тези на кожата. И до там. 

Разбрах, че няма да стана художник. 

Обичах часовете по литература и история на изкуството. Мисля че дори нямах нищо против да разсъждавам надълго и широко върху извечния, почти Хамлетов въпрос - Какво е искал да каже авторът?

Кандидатствах „Изкуствознание“ в Художествената академия. Скъсаха ме на писмения изпит. Затова записах „Културология“. Исках да стана журналист. И бях! Годините, прекарани в редиците на варненския ежедневник „Народно дело“, са най-щастливите и емоционално наситени в живота ми. Екипът беше невероятен. Но времената се смениха, а с тях и нравите, т.е. собствениците. Един по един всеки от нас пое по свой път и това, което беше, никога няма да е… 

Оказва се, че пиша отдавна. Въпреки това не съм вярвала за себе си, че ще се престраша да създам книга, че и да я издам. Радвам се, че ми се случи. Емоцията, която ми донесе, се оказа изключително вълнуваща и зареждаща. Имах огромен късмет и с намирането на издател. Буквално с първия изпратен от мен имейл. Само след 8 прочетени страници от „Ерове“ решиха, че искат да застанат зад написаното от мен и да му дадат „гласност“.

Как се приема от читателите?

Засега нямам нито един отрицателен отзвук. Или съм страшна и хората не смеят да ми кажат истината в очите, или наистина съм се справила добре с разказването на истории. По-интересното, поне за мен, е, че както обикновено в живота, едно го мислиш пък друго става. Оказа се, че книгата ми докосна най-силно тези, които вече са извървели този път, емигрантския, или все още го вървят. Хора от къде ли не ме намират във Фейсбук и ми пишат за чувствата си, разказват ми историите си, споделят ми емоциите си, извадени на бял свят от моя разказ. 

А когато някой, когото не познаваш, ти напише, че е прочел книгата ти на един дъх и че я обожава… Чувството е прекрасно. Дава ти криле и те кара да се усмихваш широко.

Къде се живее по-лесно - в България или в Германия?

Ох, само да знаех отговора на този въпрос… Най-вероятно никъде, защото навсякъде живеят хора (смее се).

Ако е заради чистите улици, спокойствието и зеленината, Германия е мястото, макар, че това спокойствие е доста привидно. Зад него се крият солидно количество стоицизъм и нерви, хвърлени на вятъра, също както и в България.

Понякога се питам, защо толкова се радваме как в Германия всички спазвали правилата? На нас, в България, кой ни пречи да постъпваме по същия начин? Принуждават ли ни да спираме където ни падне или да си изхвърляме боклука от терасата? Не, но не ни и спират. В това е разковничето – не в липсата на правила, а на контрол.

В Германия паркираш където не може в стил, "аз само да попитам", и олекваш с минимум 25 евро. Веднага си ги плащаш. И през ум не ти минава да не ги. Е, добре, имаш право да оспориш, разбира се. Никой не казва, че тук не стават „грешки“ или че не се пробват да заобикалят правилата.

Държавата е уголемен модел на семейството. Ако четирима разхвърлят и цапат, а само един чисти след всички, дали тези така лелеяни ред и чистота, няма да си останат химера? Няма как, отговорността в какъв свят живеем до голяма степен е наша. И докато изречението – "Защо аз, нали плащам данъци", не изчезне, нещата няма да се случват по-правилния начин и за мнозина емиграцията ще продължи да е логичният избор. После обаче пристигат в мечтания Запад и разбират, че от чешмите не тече мед и масло, а парите не растат по дърветата, и започва да ти е все тази, колко са чисти улиците.

Слънцето, и липсата му, доста често споменаваш в книгата си, винаги ли е било толкова важно за теб?

Действието в моя разказ се развива в сравнително голям северен град, намиращ се в рамките на някогашната Западна Германия. В тази част на страната според официалната статистика слънчевите дни рядко надхвърлят шейсет годишно. На повечето хора може би им е трудно да си представят, какво точно означава това, но на мен ми се налага да го живея. Повярвайте, и аз не си давах сметка каква огромна роля играе слънцето за мен, докато не се събудих една сутрин и очите ми не потънаха в бялото на небето, прекрасно съчетаващо се с бялото на стените. И така – ден след ден, седмица след седмица, месец след месец… Казват, че се свиква, но аз така и не успявам. Когато е август, а температурите навън – 12 градуса, и вали, вали, вали… Как да свикнеш?

В интерес на истината последните 2-3 години се забелязват някои климатични промени. Глобалното затопляне засяга и севера, и летата станаха доста по-топли, та дори и на моменти, горещи. Това се оказа огромен проблем за местните хора, които не са свикнали на тези температури и трудно се справят с тях. За пръв път видях да се продават климатици и вентилатори.

Всичко тече, всичко се променя, та дори и Германия.

Германците? Кое харесваш най-много у тях? Да няма стрес, това ли е най-характерно за тях?

Без стрес и Германия в едно изречение, та това си е чист оксиморон. Но пък, живот без стрес, живот ли е? Представяш ли си, колко досадно скучно би било, ако всичко ни е едно такова безметежно и спокойно? Тогава, перифразирайки Екзюпери, ще сме не човеци, а гъби или пък будистки монаси. Въпреки че не знам… и те може да имат своя форма на стрес, която да разтърсва личността им из основи точно толкова силно, колкото и всички нас.

Не, съвсем без стрес не става. Както и без егоизъм, та дори и без завист. Човечеството ще зацикли. Няма да има какво да провокира в нас желанието за промяна и движение.

Не мога да кажа – германците са такива и такива, в тях харесвам това и това. Както навсякъде по света има добри и лоши, умни и глупави, добронамерени и завистливи, трудолюбиви и мързеливи, и т.н., и т.н. Те са просто – хора!

Дъщеря ти е почти основен герой в книгата, тя как възприема тази си роля? 

Ох, не беше щастлива, че съм я изтипосала в книгата си, никак даже. Дори ми беше малко сърдита за публичността, която дадох на преживяванията ѝ, които за съжаление не бяха заредени с положителен заряд. Но исках да бъда честна, да разкажа нещата такива, каквито ни се случиха. По-друг начин не бих могла да бъда полезна на тези, които търсят информация. Съжалявам, че се получи за нейна сметка, но децата са най-важното и е добре да бъдем подготвени.

Ще има ли продължение на историята за Германия?

Човек никога не може да бъде напълно сигурен, но към днешна дата най-вероятно, не. Надявах се вятърът да ни отвее в някоя по-топла страна, която да ме вдъхнови за творчество, но поне засега – Оставаме, къде за добро, къде – не толкова, но… Оставаме.

В момента в главата ми циркулират други проекти, отново в сферата на литературата. Единият е личен и съвсем различен от настоящата книга, а другия е съвместен. Но са на съвсем първичен етап и още не знам ще ги бъде ли или не?

„Поживём – увидим“, както казват руснаците.

Ивайло Георгиев (Ивака) е китарист и фронтмен в групите Drive Your Life и Cold Breath. Бивш член на две от популярните варненски ъндърграунд банди Maniacal Pictures и SI Project. Търсен гост музикант в множество други формации. Съдържател на култовия преди години музикален клуб “Зона 51”, в който освен български групи са гостували световни звезди на ъндърграунд, дет метъл и хардкор сцената, като Pungent Stench, 25 ta Life, Born from Pain. Завършил е рисуване и “Промишлен дизайн”. Ивайло Георгиев е един от най-уважаваните гравьори върху камък в морската столица. Композира и свири от ученик. Ето какво разказа Ивака пред ВАРНА Е за себе си, за музиката, за предстоящото турне и последния албум на Drive Your Life.

На 1 март ще представите новия албум на Drive Your Life, разкажи ни повече за него!

На 1 март правим представяне пред българска публика в Клуб Усмивка във Варна. С това ще стартира и турнето на бандата, което сме озаглавили, като албума "Raise Your Power Tour”. Иначе албумът ни излезе на 7 декември и беше представен в Club Fabrica в Букурещ, Румъния от Psychosound Music - нашият лейбъл. Там беше официалната промоция на "Raise Your Power”.

Това е третият албум на Drive Your Life. 

Албумът включва 9 песни, музикантите са Станимир Ставрев (вокали), Георги Пехливанов (бас), Валентин Десков (барабани) и моя милост Ивайло Георгиев (китара).

"Raise Your Power” е записан във Варна, в легендарното ъндърграунд студио 33. Студиото в което стартирахме, като музиканти, в кавички, преди около 30 години, някъде около 1993 - 1994 година. Албумът е записан и мастериран от Gigashadow, който записа и всички барабани в албума, направи мастеринга и цялото тон инженерство, което ни помогна много. В концертните участия на барабаните е Валентин Десков, новото попълнение в бандата. Песните са на английски език.

Стилът е Death 'n' roll.

Ние комбинираме много стилове - пънк, хардкор, траш метъл, дет метъл, все неща които ни кефят. Текстовете ни са предимно на социална тематика.

За турнето имаме планирани засега 5-6 концерта, като първият е на 1 март във Варна. На 15 март - в Русе, следват София в клуб Черепите, Стара Загора, Казанлък, евентуално Бургас, Севлиево. 

Минаха 6 години от последния ви албум, с какво "Raise Your Power” е по-различен от предишните албуми на бандата The Wizard of Death (2018) и Sound Attack (2016)?

Наложи се да сменяме няколко студиа, като в крайна сметка се завърнахме в Студио 33, където явно ни е мястото, и всичко се случи много бързо и точно както искахме.

"Raise Your Power Tour” е доста “по-израснал” албум, според нас. Малко повече метал, малко повече прогресив, но в основата си отново е хардкор и пънк.

Има 3 песни, които са от един мой много по-стар проект “SI Project”, това са "The Spot”, "Are You Calling Me” и "Road To The Future”. В сегашния си вид песните са “малко ремонтирани” с повече сола.

Къде може да бъде купен и чут албумът?

Албумът излезе на CD и е качен на платформата bandcamp, където целият може да бъде чут и закупен. Планираме да направим видео на заглавната песен "Raise Your Power Tour”. Нашият (румънски) лейбъл Psychosound Music го разпространява в Румъния. Тук за България ние лично се занимаваме с това - може да бъде поръчан от фейсбук страницата на Drive Your Life или да бъде купен на концертите ни, които предстоят.

Разкажи за участията на Drive Your Life в България и чужбина.

Първите ни участия бяха в България. След като се присъединихме към Psychosound Music, започнахме много участия в Румъния, по фестивали и клубове най-често.

В България не сме обикаляли толкова, колкото в Румъния.

Там нивото на ъндърграунд сцената е много по-високо от нашата - като озвучаване, осветление, саунд инженеринг, фотография и изцяло, като организация. Това те кара да се чувстваш много готино, докато у нас, в България, не е така. През 2020 година спечелихме първа награда на един от техните най-престижни конкурси, най-старият румънски фест, провеждащ се от 1986-а година насам - Posada Rock.

С Cold Breath, другата ти група, в края на миналата година пуснахте сингъл и видео, да очакваме ли още един албум от теб през тази година?

Планът ни беше албумът на Cold Breath, който се казва “За твоето сърце”, да излезе до края на миналата година. Различни причини ни забавиха и тази година, живот и здраве вече трябва да излезе - на 99% e готов.

Работим върху трето видео и се стремим нещата да се случват по най-добрия начин, все пак бандата е създадена в далечната вече 2002 година и има 3 албума зад гърба си. Четвъртият ще съдържа 6 песни, 5 от тях на български език. 

Агресията и мощната енергия на сцената и в звука на китарата сякаш е леко в контраст с един на пръв поглед скромен и доста спокоен човек, какъвто си ти…

“Сякаш”... (смее се). Щом така изглежда отстрани, трудно мога да се самоопределя, но пък много ме кефи нашата приказка, че “Скромността краси човека”. Искам да се придържам към нея.

Смятам, че скромността и трудолюбието дават по-добър резултат, отколкото агресивното напъване. И това не е само в музиката…

За хардкор група, при вас пънк елементът е поизместен от по-ясно долавящо се траш и дори дет метъл звучене? Има ли такова нещо?  Death 'n' roll това ли означава?

Абсолютно. Има такова нещо (смее се) Рокендрол, траш и дет метъл.

Аз съм голям дет метъл фен.

Разкажи и за другите си занимания, освен музиката.

Занимавам се с рисуване, каменоделство, гравьорство и скулптура, вече 25 години, но най-важна за мен винаги е била музиката, която ме е спасявала многократно  от сивотата и тягостта на битието.

Учил си рисуване, завършил си дизайн, занимаваш се с музика, допълват ли се талантите и има ли общи неща между тях, според теб?

Естествено. Всичко е някакъв вид дизайн. Дори и музиката и тя е дизайн. Саунд дизайн. Сещам се сега за една много яка песен на Manic Street Preachers - "A Design for Life”. 

Повече от 30 години си по концерти, репетиции, студия за записи и турнета, би ли ни разказал накратко и твоя поглед върху хардкор историята на Варна? 

Историята е яка и много интересна. Със супер много концерти и супер много случки.

Едни и същи хора свирят в 5-6 различни групи. Така беше преди, така е и сега. Но това е ъндърграундът. Иначе аз никога не съм бил твърде краен хардкор. Никога не съм се определял, като такъв. И такива самоопределяния много не ги обичам. Феновете и критиците те трябва да дават определенията.

Пънк, ню уейв, хардкор, метъл, гръндж и рап, стиловете през 90-те години във Варна. Разкажи ни ти какви спомени пазиш от онези години!

През 1992 година започнаха първите ни опити да правим концерти. Нямаше интернет, нямаше фейсбук. Първият ни концерт, още като ученици, беше обявен с 2 плаката, направени с боички. В актовата зала на Хуманитарната гимназия… А си спомням, че на него имаше около 200-300 души. Толкова сега с всичките медии и модерни начини за реклама не може да се съберат. Кулминацията беше от 1995-а до 2005-а година, от тогава насам всичко върви много странно. Беше много готино време. Да искаме да го върнем е тъпо и абсурдно, всичко се движи напред, съзнанието на хората се променя. Можем само да си пожелаем да сме здрави, да записваме, да правим тези неща, които сега ни вълнуват и да се радваме на новите, които идват след нас. В момента има някакво възраждане. Във Варна вече има доста добри банди, които правят впечатление, една от тях чух наскоро и това е Behind Bars.

През кои групи си минал през годините?

Стартирахме първоначално с Maniacal Pictures, после със Светляка, стария ни барабанист, направихме SI Project. Пак с него създадохме Cold Breath, в Испания, през 2002 година, след което продължихме тук.

През 2010 година се роди и Drive Your Life.

Какви са ти плановете занапред?

Плановете ми занапред… този тривиален въпрос (смее се). Основно планирам да съм здрав, за да мога да правя всичко останало - да записвам и да участвам в концерти, докато мога.

Цялото изкуство е голямо лишение и огромен труд, а за това е нужно и разбиране и подкрепа от близките.

За да каже публиката “Уау”, отзад, зад цялото това нещо, стои един огромен тътнеж от много работа.

Отношението ти към наркотиците, алкохола, насилието в ежедневието?

Не съм краен стрейт ейдж, но кръст на всичко това. Наркотици - тотално не! Иначе ние сме рокендрол хора, обичаме алкохола и ако не беше вреден сигурно щяхме да си го позволяваме повече (смее се).

Какви са съвременните проблеми и предизвикателства пред музикантите, според теб?

В България, основният проблем при музикантите, според мен, е демотивацията. Но всъщност това зависи от много фактори и за всеки е различно. Мен лично музиката ме е “спасявала” много често. Другият проблем е финансовият. Инструментите и всички музикални неща са доста скъпи, но когато ти е приоритет музиката, винаги се намира начин. Аз съм благодарен, че работата ми позволява да си го позволя и да имам възможност да използвам някои от най-добрите усилватели и китари.

Като стана въпрос за китари, ти какви предпочиташ?

Свирил съм с различни. Първата ми китара беше марка Peavey. Доста нисък клас. Дълго време свирих с нея. Впоследствие закупих едно ESP – това според мен са най-добрите китари за метал. Желязна китара, носи много на бой (смее се). Имам и Epiphone Signature на Richie Faulkner от Judas Priest, която сякаш ми е най-удобната, а и много бърза китара, много подходяща за саунда на Drive Your Life. В момента свиря с Gibson Explorerbird custom на Lzzy Hale, от Halestorm. 

Музикалната индустрия на какво ниво е у нас?

Зависи за коя индустрия говорим. Специално за музикалната ъндърграунд индустрия - ниво няма, дори е минус. Тя е проектирана от самите групи, всичко е в техни ръце и зависи само от приоритета и силата на желанието на отделни хора в групата.Рядко има групи, в които всички членове са супер надъхани, организирани и амбицирани. Обикновено основните лишения се поемат от един или двама души.

Всичко е въпрос на огромно желание и амбиция, и труд - предимно труд.

Посочи някои твои любими групи и музиканти. С какво те вдъхновяват и какво харесваш у тях?

Любими групи имам много. Една от най-любимите ми групи, през всички времена, са американците от Pennywise. Супер социална банда, определят се като бърз какафоничен пънк. Nirvana също ми е била любима група. Като китарист обичам Metallica, Kreator. Последно преоткрих Rise of the Northstar – французи, банда която комбинира рап с хардкор и метъл и електроники. Много хардкор и здрави китари, при тях фронтменът е моторът на групата. Сега ще свирят на фестивала Hills of Rock, където се надяваме и ние с Drive Your Life да забием, като част от турнето.

А български или по-точно варненски групи харесваш ли?

Труден въпрос. Outrage, Crowfish, Едно от най-ярките явления напоследък е Gigashadow. Проект съставен отново от стари познайници от варненската сцена. Те направо разчупиха мрака със стила си и звученето. Спомням си също и една група, която вече не съществува - Окови. Беше интересна банда. Софиянците Last Hope също са на ниво. При тях също всичко се движи от техния вокал - Сашо.

Какви са предизвикателствата, пред човек захванал се да организира банда?

Огромни са предизвикателствата. И колкото по-голяма е бандата, толкова по-трудно става. Организиране на концерти, типичните неща които са необходими за една банда - мърч, тениски, репетиционна, инстументи, пътувания, транспорт, всички тези неща тежат на плещите на един човек или двама.  Да събереш хора, да ги убедиш в една идея, в едни текстове, в една музика, обикновено един човек или двама вършат тази работа. Всички останали трябва и те да имат тази необходимост и то без допълнително убеждаване, за да се случат нещата. Иначе става разделяне - всеки по пътя си. 

Какво си пожелаваш да се сбъдне през 2025 година?

През 2025-а година да се случи и албума на Cold Breath, който е вече на финала. Да запишем и видеата, които сме планирали и успешно промотиране на албума на Drive Your Life, което е в ход вече. Пожелавам си здраве, мир, и да няма никакви войни - супер важно. 

 А какво ще пожелаеш на читателите на ВАРНА Е!

Пожелавам им здраве и успех в начинанията, които са поели, и да обръщат повече внимание на ъндърграунд сцената във Варна. Въпреки, че ние ъндърграунд творците сме малко трудни в показността, даването на интервюта, предизвикано както от нашата българска среда, така и от самите нас, за което нямаме оправдание.