Мобилно меню

Васил Попов: По време на околосветското пътешествие срещнах най-интересните хора в моя живот

Интервю на Боряна Тодорова с варненския мореплавател, обиколил земното кълбо с яхтата "Магнолия", изработена от самия него
Васил Попов: По време на околосветското пътешествие срещнах най-интересните хора в моя живот
593

 

Следвайки слънцето или 1311 дни на борда на "Магнолия" 

26 държави, 30 000 мили в 3 океана, десетки морета и стотици острови, за 1311 дни на борда на „Магнолия“... 

Това е равносметката от едно пътешествие с лодка, при това не с каква да е лодка, а самоделка. Тръгват шестима, до края остават двама – Васил и Ралица. 

За това околосветско плаване, той мечтае от ученик. Представя си как ще обикаля с яхта морета и океани, как ще види Карибите, Галапагос, Маркизите, Бора Бора… На този етап това са само детски фантазии. Но след казармата решението е взето. Дълго време се опитва да убеди баща си, да се включи в начинанието и накрая успява. Така, в началото на 1999 г., мечтата започва да добива реални очертания. Стартира от нулата, с минимум финанси и огромно желание. Помага му семейството, най-вече с пари, и приятелите, които винаги се включвали, когато има нужда от допълнителни ръце. 

Есента на 2004-та лодката е готова. 

„На 7 септември сутринта настъпи дългоочакваният момент. Свалихме я долу до буната и я спуснахме на вода, като цялата церемония беше придружавана от много помагачи и зяпачи. Мисля, че имаше толкова народ, че и на ръце щяхме да я пренесем, ако искахме. Мина малко време и забелязахме вода в сантините. Пробвах я, беше солена. Лодката бавно потъваше“, пише в дневниците си Васко. Фалстартът не го обезсърчава. Работата продължава. Въпреки всички усилия напредват бавно. Изтърват сезона и се налага да чакат още година преди следващия опит. Но успяват! На 5 ноември 2005 г., малко след 1 часа на обяд, яхтата „Магнолия“ с шест човека на борда отплава от пристанище Варна за своето околосветско пътешествие. 

Яхтата е заредена с 400 литра нафта, 300 литра вода в танка, 400 литра минерална вода, един микробус консерви (предимно русенско варено), лютеница, боб, леща, картофи, ябълки, дрехи, резервни части, пет сандъка с инструменти и разбира се много ентусиазъм. 

За 31 месеца преминава през Барбадос, Флорида, Коста Рика, Нова Зеландия, Нова Каледония, Тайланд, Джибути, Родос и т.н., и т.н., за да акостира през юни 2009 г. отново в морската столица на България. И както се казва - останалото е история, която можете да прочетете в книгата на Васил Попов „Следвайки слънцето. 1311 дни през трите океана“. През 2020 г. тя печели наградата “Тинко Трифонов” за журналистика на морска и ветроходна тематика. А вече е факт и нейното второ издание, което излезе преди броени дни с логото на Издателство „Ерове“.

 

Как се чертае маршрут за околосветско пътешествие?

Първоначалният разчет на пътуването беше за година и половина, а продължи 3 години и 7 месеца. Това означава, че се чертае по време на плаването. Човек има първоначална идея, която се доразработва в движение. Маршрутът се променя в зависимост от натрупания опит и други обстоятелства. Например още с тръгването бях планирал да останем няколко месеца в Щатите, да поработим, а стана почти година. Една от причините за това удължаване на престоя беше, че ни трябваха повече средства за плаване, отколкото първоначално съм смятал. Втората беше, че се забавихме с пристигането там, заради сезоните и се наложи да изчакаме до началото на следващата година. Това беше добре дошло, защото така си финансирахме пътя почти до България.  

Колко души се отправихте на това приключение?

Екипът, с който тръгнах, се състоеше от шест души. В него беше приятелката ми Ралица, с която се запознах година по-рано и която през това време работи по лодката почти денонощно, заедно с мен. Останалите членове на екипажа бяха мои приятели. До Нова Зеландия стигнахме трима, а от там до България продължихме само аз и Ралица. 

Какви са основните проблеми, с които се сблъскахте по време на плаването?

Те са от всякакво естество. Нормално е, когато шест души са заедно на 10-метрова лодка в продължение на години, да има проблеми. Не мога да кажа, че сме се карали, но е имало моменти, в които може да сме си разменили по-остри реплики. От друга страна винаги сме разчитали един на друг в критични ситуации. Всеки е бил готов във всеки момент да помогне. 

Не е ли трудно за хора без предварителна подготовка да вършат тази работа? Не трябва ли все пак човек да е минал курс, преди да тръгне да обикаля света с лодка?

Ако има дисциплина на борда няма проблеми с това, че има неподготвени хора. Те знаят основните задължения и когато ги спазват, всичко е наред.  

Добре е да имат предварителен опит, но от друга страна хора с такъв винаги изпадат в пререкания с капитана, което рано или късно се оказва по-лошият вариант, отколкото да имаш новаци на борда. Най-добри са тези, които нямат опит, но са психически и физически подготвени да си свършат работата.  

Шест души на 10 метра действително е предизвикателство, за психиката най-вече. 

В началото е забавно. Проблемите започват, когато има хора, които остават без работа. Когато влезеш в Тропиците, където времето е хубаво, слънчево, вятърът – постоянен и единственото ти задължение е да даваш по 5 часа вахта на ден, тогава започват проблемите. Тогава хората имат време да мислят от какво са недоволни и от какво им е некомфортно. Когато си в Средиземно море през зимата, навън е буря, температурата е 8-9 градуса и от седмица вали дъжд, даваш вахти, защото тогава нямахме автопилот и имаше постоянно двама души на палубата, които си лягат и стават с мокрите дрехи, никой не се сещаше да задава въпроса, защо някой си е сложил чорапите на леглото ми, защо е изпито кафето и кой ще направи ново?

От твоите решения зависи животът на 6 души. Това е огромна отговорност.

Така е. Ако останалите са на вахта 4 часа, 20 ч. си почиват, а аз от 24 часа, 4 часа карам лодката, а 24 часа мисля за другите. Това е огромно напрежение, което изморява човек. Дори когато спиш, не можеш да се отпуснеш. Усещаш всяко потрепване на лодката, всяка стъпка по палубата те събужда и мислиш какво става навън.  

Срещнали сте много интересни хора, може би авантюристи като вас.

По пътя срещнах най-интересните хора, които някога съм срещал изобщо - млади, стари, от най-различни краища на света - Европа, Америка, Южна Америка, Нова Зеландия. За тези близо 4 години намерих много приятели. С част от тях продължаваме да поддържаме връзка и да се виждаме. Това са все стойностни хора, защото морето отсява стойностните хора от останалите. 

Срещнахме и по-големи авантюристи. Но това не е масова практика. В морето плават основно такива, които имат достатъчно средства. Голяма част от тях са пенсионери, които цял живот са спестявали и в един момент решават да си купят лодка и да видят света. Те имат солидна финансова основа, много добър разчет на плаването, подготовка и информация. При тях всичко минава не точно лесно, но не и авантюристично. Става по правилния начин. Има и такива като нас, които са тръгнали от нищо. Мнозина изобщо не са имали идея да плават, но изведнъж се оказват някъде по света с лодка.  

Сподели ми, че Южният Пасифик е твоето място. С какво те плени?

Хората са изключително гостоприемни, почти няма престъпност. Общуването с местните е удоволствие. 

Хората от други лодки, които срещнахме там, също не са от този тип, които например събота и неделя излизат с компания в морето, предимно да пият или на риболов. Не са и от тези, които наемат в Гърция яхта за седмица пак до известна степен, за да покажат на околните, че имат тази възможност и са едно ниво богаташи. 

В Тихия океан плават голяма част от авантюристите, както ти ги наричаш, които са тръгнали от нищо. Беше ми попаднала историята на двойка, които се запознават на бригада в Нова Зеландия. Те са на по 20-23 години. Решават да си купят лодка и 12 години плават с нея в Тихия океан. През това време им се раждат 2 деца, които израстват на яхтата. Това за тях не е било предварително планирано пътешествие. Това са авантюристи! Най-много от този тип хора, които са и най-интересни, могат да се срещнат в Тихия океан. Може би, защото не е толкова суров, колкото е Индийският океан,  предлага по-приятни условия за плаване, има по-голям брой острови, които могат да се видят, дистанциите са по-къси. Всичко това прави пътуването по-лесно, което не означава, че там не са и най-страшните бури, но човек не трябва да мисли за лошото, а за хубавото.  

Как човек с лодка акостира и започва работа?

Ходиш и питаш, „Добър ден“, тук съм с лодка и си търся работа, мога да правя това, това и това, и така. В Щатите ми отне около 3 дни да си намеря работа, но там имах приятели, които може да се каже, че ми помогнаха. В Нова Зеландия ми отне около 4 дни, без да познавам никого. Другото е, че зависи до колко си претенциозен към типа работа. Когато човек е за малко на едно място - за 2, 3, 4, 5 месеца гледа просто да има нещо, с което да си покрива разходите. Никъде не съм видял лошо отношение. Ако смятат, че можеш да им бъдеш полезен, нямат нищо против да работиш за тях. За съжаление на много места няма как да започнеш, защото се искат редица документи, а ние сме с туристически визи и няма как да стане, но се намират ниши, където да се намести човек.

Какво остави някъде там? 

Някъде там останаха спомените за сомалийските пирати, за най-красивите коралови рифове, безлюдни плажове заградени от кокосови палми и джунгли с водопади, малки заливи с кристално чиста вода, защитени между скалите, както и още много други неща, които ги няма на картите и за тях не пише в книгите, и които трябва да си останат там далече, на хиляди мили през океана, скрити от нашествието на цивилизацията, запазени за тези, които някой ден ще съберат смелост, ще отдадат вързалата и ще отплават към хоризонта.

2023 © Варна е / автор: Боряна Тодорова, снимки: Васил Попов

Мишер: С изкуството създавам мой красив свят, който никой не може да ми отнеме!

Пея от малка, а рисуването ми помогна в тежък момент, признава талантливата дама, популярна от участието си в „Гласът на България“
Мишер: С изкуството създавам мой красив свят, който никой не може да ми отнеме!

Мишер Руева е творец в пълния смисъл на думата. Тя танцува, рисува, а във вените ѝ тече музика. Родена през 1984 година в Горна Оряховица, на 18 години заминава за Варна, където учи журналистика, която никога не практикува поради факта, че пътят ѝ е осеян с изкуство. 

През 2009 година заминава да живее в София, където става част от танцовата формация Балет Нова, а преди около 7 години след тежък момент в живота си намира упование в художественото изкуство, като магията на акварела е тази, която Мишер намира за най-внушителна и близка до темперамента си. Моментите, когато рисува определя като най-добрата медитация, която е открила за себе си. Увлича се по абстракцията. 

Музиката също заема важна част от нейния живот. От дете се вълнува от сиатълската гръндж сцена и слуша предимно артисти, които свободно изразяват себе си, без страх дали ще бъдат разбрани от публиката. 

През 2020 година Мишер се запознава със Стоян Дойчев и така се ражда групата им ONE DAY LESS, а само 2 години по-късно излиза и първият им албум “Призми”

През ноември 2022 година Мишер стига до полуфинали в “Гласът на България”. Участието си в шоуто тя определя като голямо предизвикателство за себе си и място в което е открила много ценни приятелства. 

Мишер започва ударно 2024 година. На 20 февруари, в столичния бар Петък, предстои третата самостоятелна изложба с акварели “Хора и улици”, която този път Мишер ще съчетае с кратък акустичен лайв с авторска музика на бандата ѝ.

Освен музика и изобразително изкуство, Мишер много обича животните. Много топлина и любов ѝ дават нейните две котки и едно куче, които са важна част от семейството ѝ. 

За любовта си към изкуството, за свободния порив на душата, който чувства когато е на сцената или когато рисува, за желанието да изрази себе си чрез творчество, Мишер разказа в специално интервю за ВАРНА Е.


Мишер, предстои да представиш третата си самостоятелна изложба, а за откриването планираш и акустичен лайв с авторска музика на твоята група, лесно ли се съчетават музика и изобразително изкуство, когато човек е творец по душа?

Да си призная, до момента не съм правила подобно съчетание пред публика между различните ми артистични изяви, но отдавна го обмислям и се надявам, че ще се получи точно толкова непринудено, колкото съм го виждала в мислите си. Акустичният лайв ще е моят подарък към хората, които ще дойдат да уважат на място изложбата, която подготвям. Един вид ще им кажа “Благодаря ви, че сте тук”, поднесено под във формата на музика. 

Кога реши, че искаш да се занимаваш с изкуство?

Не си спомням точно как се случи, но помня, че като дете пеех непрекъснато и постоянно учех песни, които да си пея, за ужас на всички около мен (смее се)… Просто пеех постоянно. Виж рисуването дойде доста по-късно в живота ми и то в тежък момент за мен, когато се чувствах изгубена, не знаех по какъв път да поема и на всичкото отгоре бях в „токсична“ връзка. Буквално се чудех как да се съхраня. Благодарение на четката и платното, успях да създам един мой, красив свят, който никой не може да ми отнеме. Изкуството за мен е най-добрата храна за душата, най-доброто бягство от реалността. 

Има ли творци в рода ти, някой на когото да си “се метнала”?

В рода ми няма творци, родителите ми се занимаваха със семеен бизнес и като цяло съм от семейство на спортисти. По семейна линия на съпруга ми обаче има творци и то не един. Дядото на съпруга ми - Михаил Руев, е бил много добър илюстратор, бил е главен художник на издателство “Просвета” и съм сигурна, че доста деца от моето поколение имат веселата азбука с различни глави и тела на животни, която е негово дело. Великият Дечко Узунов също има родствена връзка със семейството на съпруга ми, както и  Васил Иванов – художник, на когото се възхищавам невероятно много. 

Какво те вдъхновява, когато твориш?

Когато творя за мен е най-важно да изчистя съзнанието си от проблеми, да освободя мислите и ръката си и никога да не рисувам с мисълта за “Дали някой ще хареса това, което рисувам”.

Никога не подхождам със съмнение пред платното.

Смятам, че е важно артистът да бъде смел и сигурен в това, което прави. Вдъхновението ми идва от много посоки. Понякога това може да бъде даден човек на който се възхищавам или просто красивият снеговалеж навън

Слушаш ли музика докато рисуваш?

И да и не. Понякога рисувам на абсолютна тишина, друг път си пускам или класическа музика или джаз, а понякога и мотаун блус от 60-те и 70-те. 

Само с акварел ли предпочиташ да работиш, С какво те привлича тази „водна магия“?

Предимно с акварел, да! Рисувала съм и с мастила и акрил, импровизирала съм с колажи, всякакви смесени техники, но

акварелът е най-голямата ми страст.

Обичам тази ефирност и прозрачност, която носи. Хората често казват “Това е най-трудната техника”, аз бих определила акварелната техника като спонтанна и непредсказуема и това е нещото, което най-много ме привлича. Харесвам бързите скици и тези, които целят да развият въображението, по-абстрактните и груби щрихи. Харесвам смелия и спонтанен замах в ръката. Не мога да си представя да рисувам една картина с месеци, това не е за мен. Това вероятно дори би ме побъркало (смее се).

С какво те привлича абстрактното в изкуството?

Абстрактното изкуство не е за всеки, това е една дълбочина до която не всеки достига. Хората непременно искат да видят реален образ в абстрактната картина, питат “Какво е това” и може би не си дават сметка, че се изисква

една душевност, която просто вибрира на друга честота.

Няма нищо лошо, ако човек не разбира този вид изкуство, проблемът е, ако не го разбираш, но въпреки това си позволиш да го осъждаш. Имам една молба към всеки един човек - “Никога не питайте автора на дадено абстрактно произведение “Какво е това?” 

Мислиш ли за това как хората ще приемат творчеството ти или се водиш единствено от вътрешния си порив?

Категорично никога не се чудя как хората биха възприели изкуството ми, както и не целя да завладея масата, дори напротив, далеч не искам това. Желанието ми е да бъда свободна да изразявам себе си и само това има значение. 

Стана известна за широката публика у нас с участието си в "Гласът на България", защо реши да се включиш в предаването? 

Ах, чак известна не съм станала (смее се), но за мен това беше много силен момент, от гледна точка на вълнението и адреналина, които изпитах. Открих много ценни хора в предаването. Реших се да участвам, за да се забавлявам и да преборя мои вътрешни страхове. Направих го и се гордея, че предприех тази крачка. 

Какви емоции пазиш от тогава, създаде ли добри контакти с треньори и други участници?

Създадох ценни приятелства, научих ценни съвети относно дишане и контрол. Емоциите, които пазя са само и единствено положителни и хубави. 

Проследи ли и последния сезон на шоуто, кой беше твоят фаворит?

За съжаление не успях да го гледам обстойно, но попаднах на няколко предавания и имаше доста силни артисти. Това, момиче което се класира на второ място (бел.ред. Димитрина Германова), пееше вълшебно. 

Какво е отношението ти към текста в песните? Важно ли е пеенето на български?

Много зависи дадена песен какъв заряд носи. Има музика, която те кара да танцуваш, да изпитваш емоции и без да се вслушваш в текста. При музиката с насочено послание обаче е много важно какво точно ще кажеш и как ще го кажеш. За мен лично, ако една песен докосва емоционално и е създадена с отношение, няма значение дали е написана на английски, китайски или български. 

Какъв е стилът в който свирите с твоята банда? Как стигнахте до него?

С ONE DAY LESS свирим алтернативен рок. Общо взето и четиримата от деца сме слушали по-тежка музика и всичко си дойде години по-късно по естествен начин. Имаме и лирични песни. Гледаме да не влизаме в рамка. 

Харесваш сиатълската гръндж сцена и звук от 90-те години, какво ги прави по-специални за теб?

Свободата и бунтарството, които струят от сиатълската гръндж сцена от 90-те, суровият неподправен звук и дълбок изказ в текстовете е нещо, което никога и при никой друг не съм виждала. Пуснете си в тоя момент “Love, Hate, Love” на Alice In Chains и сами ще разберете за какво говоря. То е честота на която или вибрираш с пълна сила или никога не усещаш като твоето. Средно положение няма. 

Трудно ли е да се прави авторска музика в България и да се пробие с нея?

Със сигурност не е лесно, но хубавите неща изискват инвестиране на време, желание и усилие за да се случат. Със сигурност стигнах до заключение през годините, че за да пробиеш и да се задържиш на “пазара” е нужна голяма доза консистентност и отдаденост в това, което правиш. 

Заобиколена си на сцената от мъже музиканти и доста „тежки“ звуци, това вид бунт ли е, за теб?

Като дете в компанията ми имаше 80% момчета и за мен този развой на събитията е абсолютно неизненадващ. Чувствам се добре в компанията на мъже музиканти, самата аз съм мъжко момиче, така да се каже (смее се). Тежките рифове си ме привличат от дете. Дали е вид бунт не знам, по-скоро въпрос на темперамент. 

Какви хора най-често идват на твоите концерти? Те същите ли са, които посещават изложбите ти?

На концертите ни идват яки, свежи и млади хора, които слушат такъв тип музика, като тази, която правим.

Случайни хора не идват и мен това ме радва много. Случва се, хора, които идват на концертите ни, да харесват и картините ми, но аудиторията, която ме следи като художник по-скоро е друга. 

Какви отзиви получаваш за творчеството си? Позволяват ли си хората да изказват мнения или дори да дават оценки?

Имам щастието повечето отзиви за изкуството ми да са предимно позитивни и най-ценно е, когато такива отзиви са от напълно непознати хора. Никога няма да забравя една случка в известен столичен клуб, бях на концерт като посетител и в този момент до мен се приближи едно момиченце на около 8 години, с майка си, и ми каза “Много харесвам ONE DAY LESS, аз имам вашия албум на диск”. Каза ми това и се гушна в майка си засрамена. Помня, че буквално ми се подкосиха капачките и останах безмълвна.

Когато получиш искрено признание за изкуството си дори и от един човек, това е най-голямото щастие.

Иначе да, получавала съм съвети, които винаги приемам, ако са от хора, които ценя и ако ми се струват адекватни и стойностни за усвояване, винаги ги приемам на драго сърце. 

Кои са съвременните български изпълнители и музиканти, които са интересни за теб?

Има един много сериозен подем на български артисти от ъндърграунд сцената, които вадят много качествена и интересна музика. Сега се сещам за Woomb

А световните имена? Кои са музикантите и художниците от които се вдъхновяваш най-силно?

Ужасно много са, особено музикантите, но ще изброя няколко художника, които харесвам и това са Джаксън Полък, Лий Краснер, Хуан Миро, Енри Матис, Кандински и др. В музикален план сърце не ми дава да не спомена Кърт Кобейн. Кобейн религията е нещо, което изповядвам от 9 годишна. 

Възможно ли е, според теб, човек да се издържа с изкуство в България? 

Абсолютно е възможно! Познавам много хора, които правят само изкуство и се издържат от това!

Получаваш ли необходимата подкрепа от най-близките си? Приятели, семейство, колеги?

Да и това е най-голямото ми щастие! И съпругът ми и семейството ми генерално, ме подкрепя безрезервно! 

Стремиш ли се към международната сцена?

Честно казано, не съм имала подобни амбиции, но човек никога не знае на къде ще го отвее вятъра (смее се).

Завършила си журналистика, но никога не си работила като журналист? Смяташ ли, че един ден това може да е добра възможност за теб? Имаш ли интерес към подобна реализация?

Преди години учих журналистика малко по неволя, за съжаление.. Никога не съм имала желанието да  бъда журналист, винаги съм искала са се изразявам, чрез изкуството, но живота е толкова непредвидим, че човек никога не знае какво ще иска да прави утре. 

На сцената си много интересна и провокативна. На какво се дължи отличният ти контакт с публиката?

За мен контактът с публиката е едно от най-важните неща. Обичам да се сливам с публиката, често скачам в нея и пея между хората. Обичам да наблюдавам емоциите на хората. Понякога си позволявам да потъна в транс на сцената, чувствам се уютно там.

Всичко е обмен на енергия между артист и публика…

Дали съумявам да направя този контакт добре не знам, оставям се емоциите да ме водят. 

Ако се наложи да избираш между рисуването и музиката, кое би надделяло?

Надявам се, че никога да не се наложи да избирам между рисуването и музиката. Обичам ги с еднаква сила по различен начин. 

Смяташ ли, че визията е от значение, когато човек иска да пробие в шоубизнеса?

Визията е важна, но не и основна. Все пак светът познава артисти, които не блестят с кой знае каква визия, но имат ненадмината харизма и са едни от най-големите звезди в шоубизнеса, благодарение на таланта си и вероятно други качества, отвъд визията. Историята го показва. 

Интересуваш ли се и от други форми на изкуство?

Увличам се по фотография и кино, но моите познания в тази сфера са  на лаик. Снимам понякога с лентов апарат и ми доставя удоволствие. Обичам смислено кино, с нестандартно заснети кадри, сюжети, които те хвърлят в размисли дни наред, не си падам по сладникави продукции. Любимите ми режисьори са Ларс фон Триер и Камерън Кроу. 

Какво обичаш да правиш в свободното си време?

В свободното си време отново рисувам, готвя и гледаме със съпруга ми филми. Домошар съм, обичам да си стоя вкъщи, понякога излизаме с приятели, ходим по концерти. Нормалните хубави неща…

Какво си пожелаваш да ти се случи през Новата година?

Пожелавам си най-вече здраве и енергия, за да продължа да осъществявам мечтите си. Това, ако го има, значи всичко ще се случва!

А какво ще пожелаеш на читателите на ВАРНА Е?

И на вашите читатели пожелавам здраве и сили за да осъществяват крачка по крачка планове и мечти. Благодаря ви!!

Дебютният албум “Призми” на Мишер и групата ѝ, може да бъде поръчан на страницата на бандата.

Картините на Мишер може да бъдат разгледани на страницата ѝ във Facebook.

2024 © Варна е / снимки: Боби Кънчева, Личен архив