Яков Шустов: Духът на Варна ме омагьоса

Яков Шустов е роден през 1959 година в Москва, а в журналистиката навлиза през 90-те години на миналия век. От 2013 година живее във Варна, а през 2015 година създава страницата си в социалните мрежи “Варна. През погледа на един чужденец”, в която отразява културни събития от живота на морската столица и показва всичко интересно, което го е впечатлило. През 2022 година е номиниран за награда Варна.

Макар и роден в Русия, Яков Шустов не се определя като руснак, споделя, че в Москва се чувства повече чужденец, отколкото у нас, тъй като хората много са се променили. Гледа на себе си като гражданин на света и смята, че любопитството, с което подхожда към всичко, му помага да не затъва в рутина, а поддържа жива чувствителността му към нюансите.

Яков, от доста години живеете в България и вече не сте съвсем чужденец у нас, но въпреки това Вашата фейсбук страница се нарича "Варна. През погледа на един чужденец". Какво в гледната точка на един чужденец към живота у нас е по-различно и интересно?

За съжаление съм чужденец навсякъде. В края на миналото лято бях в Русия, където се чувствах много повече чужденец, отколкото в България. Аз едва ли съм се променил вътрешно в сравнение с юношеството, когато съм живял там, но хората в Москва са се променили много оттогава. Москва не предизвиква носталгия у мен. Интерес представлява само от етнографска гледна точка. Погледът на чужденец е интересен преди всичко, защото той не е отслабен от навика. По принцип това е погледът на наблюдател, изследовател, разузнавач, но не враждебен, без зла умисъл. Наблюдател заради самото наблюдение. Шпионин на Господ Бог. В света на фантастиката това е г-н Двуцветко от "Цветът на магията" на Тери Пратчет. Първият и последен турист в Светът на диска. Намирам в този герой голяма прилика с мен.

Има ли нещо у нас, с което вие като руснак не можете да свикнете? Научихте ли добре български език и използвате ли го в ежедневието си?

Не бих се класифицирал като "руснак", с техните характерни навици. Не обичам водка, не свиря на балалайка. Не понасям Пушкин. И душата ми не е загадъчна.

А във Варна ме дразни тоталната липса на тоалетни. Сега и на масови събития. Платените тоалетни работят само в работни дни до пет часа. Платените тоалетни гробници, които са инсталирани в Морската градина не са решение на проблема.

За съжаление не можах да науча езика. Тук съм като Сократ "Аз знам, че нищо не знам". Но на ниво "Моля, донесете ми една голяма ракия", можете да ме считате за полиглот. Мога да чета на български. Между другото, четенето на книги, публикувани преди 1944 г. е по-лесно, добре разбирам и лекциите.

От 10 години сте във Варна, кое ви харесва и задържа в нашия град, морето, хората или нещо друго?

Трудно е да определя еднозначно, но всеки път когато се връщам във Варна, след някакво пътуване, всичко ми се струва ново и вълнуващо. Това може да е свързано и със симптомите на болестта на Алцхаймер, но по-вероятно това да е Духът на Варна, който ме е омагьосал.

Преди да дойдете във Варна през 2013 година какво знаехте за града, познат като Морската столица на България? Познавахте ли се с българи преди това?

Не знаех нищо за Варна. Като дете, когато бях в художествено училище, получавах с абонамент българско списание за изкуство за деца - “Картинная галерея”. От него помня само рисунките на Велико Търново. Град, който когато посетих на живо надмина моите впечатления от това списание.

В младостта си бях фен на писателя Александър Грийн, автор на "Корабът с алените платна“, „Бягаща по вълните“, „Път за никъде“. В романите му действието се развива във фантастичните градове Зурбаган, Лис и Гел-Гю. Филмът "Бягаща по вълните" от 1967 г., където действието се развива в Гел-Гю, е заснет в Несебър. А от снимки, които съм виждал от Варна, тя изглеждаше като Зурбаган. Така че се влюбих в града от снимка, подобно на войник или затворник. След второто ми посещение във Варна вече окончателно реших да се преместя тук.

Бихте ли ни разказал накратко за живота си преди това и за работата Ви като журналист и фотограф в Москва?

Причините за преместването ми от Руската федерация са пряко свързани с работата ми като журналист. Именно като журналист попаднах на форума "Стратегия 2020" през 2008 година. В кулоарите се водеха такива разговори, че при целия си патриотизъм разбрах, че е време да бягам. Всъщност беше предложено да се изгради ново Средновековие, с крепостничество и инквизиция, но на базата на съвременните технологии. Въпреки че властите тогава бяха доста либерални, техните конкуренти, тези, които са на власт сега, вече стояха зад вратата. Колебаех се до 2014 г., дори мислех да се преместя в Мадагаскар, но иглата на компаса сочеше към България.

В журналистиката попаднах случайно. В края на 90-те години там бяха “отведени” всички, които можеха да пишат интересно. Работил съм в различни, понякога много радикални вестници. Тогава се оказах закотвен в списание за комунални услуги.

Започнах да снимам също съвсем случайно. Работех в списание "Смисъл" в отдела за култура. Нямаше фотограф. Тогава аз просто взех един фотоапарат и започнах да снимам културата в профил и анфас. Най-голямата награда бяха думите на нашия редактор, който ми каза, че “крада снимки на професионалист и ги предавам като свои”, а снимките ги бях правил аз.

Какви прилики и разлики откривате в московския и варненския културен живот и отношение към изкуството? Какво е най-характерно за културната общност във Варна, това което долавяте през вашия фотообектив?

Приликата между руската и българската култура е, че и двете култури са силно повлияни от идеологическото иго. Но българската се оказва по-издръжлива, защото е имало инокулация срещу османското влияние. Поетапно се е съпротивлявала, но твърдо е останала себе си. А в руската култура, която е исторически пасивна, идеологията потиска и подчинява творчеството. Освен това дългата симбиоза с царския режим, а след това и със съветския режим, не премина без следа.

От самото начало на престоя си, сравнявайки Варна с Москва, забелязах, че в Москва много посредствени произведения са изложени в луксозни зали, докато във Варна шедьоври може да се видят в скромни галерии с минимален брой посетители. Това, което радва във Варна е, че тук хората творят в името на творчеството, а в Москва творчеството се разглежда от маркетингова гледна точка. Много провинциалисти (в лошия смисъл на думата) се събраха там - не да твориш, за да пожънеш плодовете на създаването, а ревностно да потискаш всякакви прояви на другост.

Чрез фотообектива обичам да наблюдавам искреността на емоциите. Както на самите художници, така и на публиката.

Сякаш имате пристрастие към черно-бялата фотография? Това така ли е? А кога предпочитате да снимате “в цвят”?

Да, черно-бялата фотография ми е по-интересна. Английски учени казват, че светът като цяло е черно-бял, а цветовете са плод на нашето въображение. Може би любовта към черно-бялата фотография е повлияна от детството ми. Тогава снимките бяха монохромни, а редките цветни снимки силно изкривяваха цветовете. Между другото, за първи път видях наистина цветни снимки в списание "Америка". Но повечето от снимките ми са в цвят. Защото те са репортажни или пейзажни. Цветът по-добре предава настроението на събитието. По-добре се възприема от зрителя. Репортажите се снимат най-добре в цвят, но понякога осветлението силно изкривява цветовете и ти се иска да ги премахнеш.

Имате ли опит с аналоговата фотография? Смятате ли, че е запазила своя специален чар и има все още място в забързаното ни дигитално ежедневие?

Да, имам опит с аналогова фотография. В началото на 80-те години се занимавах с аналогова фотография като любител, и постигнах известен успех, дори снимах сватби няколко пъти. Аз сам си проявявах филмите, сам откопирах снимките. За съжаление невъзможността да придобия добро фотографско оборудване и политическите промени в страната, спряха обучението ми по аналогова фотография. За пресата вече снимах с дигитална камера. Пристигайки в България, видях камерата на мечтите си "Практика", при антиквар, и веднага я купих за 25 лева. През годините заснех над 100 филма с различни камери и с различен успех. Що се отнася до аналоговата фотография, това е различен вид фотография, като цяло. Ако цифровата фотография все повече се насочва към изкуствения интелект, то аналоговата фотография е все по-близо до камерата на г-н Двуцветко - вътре, в която демонът седи и рисува видяното.

Как се отнасяте към допълнителната обработка на снимките и самият Вие доколко разчитате на подобни редакции в своята работа?

При репортажната фотография често е необходима допълнителна обработка на снимки. Изправянето на хоризонта и преформатирането са често срещани. Доста рядко се налага да използвам Photoshop. Цветът, обаче, е проблем за мен, понякога си мисля, че съм далтонист. Радвам се, че все по-често публикувам снимки без обработка.

Усетът на събитийния фотограф да открива най-подходящата гледна точка вроден ли е или се формира. Вие самият имал ли сте колебания по време на работата си?

Мисля, че това е вродено. Но и вродените качества трябва да се развиват. В този смисъл нямах късмет. Нямах наставник. Имал съм колебания по време на работа, но сравнително рядко.

Доколко е важна качествената и модерна техника за работата на професионалния фотограф? Възможно ли е фотограф, който притежава талант и добър усет, да направи снимки и с по-посредствено оборудване?

Оборудването е много важно за работата на фотографа. То трябва да е не непременно много скъпо, но качествено. Понякога е по-добре да вземете качествено използвано оборудване, отколкото ново, но аматьорско. Това се отнася най-вече за професионалната репортажна фотография. Творец, който има талант и добър усет, може да прави добри снимки и с по-посредствено оборудване. Няма защо да се ограничаваме, геният може да използва и “кибритена кутия”. Например Мирослав Тихи снима със своите Франкенщайн-камери, направени с материали от боклука. Геният на фотографията Владимир Сичев снима със "Зенит", но когато има достатъчно възможности си купува четири камери "Лайка" наведнъж.

Улицата, хората, градската “фауна” и арт събитията? Това ли са темите, които ви вълнуват най-често?

Бих определил приоритетите си така. От една страна монохромни и аналогови снимки, като изкуство. По-нататък арт събития, масови събития, градска "фауна". Но обектите ми трябва да се движат. Не обичам да снимам статични събития, конференции, награждавания. Но пък всъщност няма безинтересни събития.

Как успявате да уловите “духа” и да покажете в интересна светлина едни толкова привидно тривиални и ежедневни събития?

В отразяването на ежедневни събития е добре да се учим от старите художници на жанровата живопис, например Норман Рокуел.

През 2022 година бяхте номиниран за награда Варна за постижения в областта на културата. Около 30 от най-изявените варненски интелектуалци ви подкрепиха в подписка, какво означава това за вас?

Номинирането ми за толкова висока награда ме накара да се почувствам неудобно. Не мисля, че съм направил нещо, достойно за такава кандидатура. Моят проект е недовършен. Сякаш скаут е свалил котка от дърво и за това му е присъдена Нобелова награда. Ето защо мога да приема това само като насърчение за моите усилия.

Моят проект беше за реконструкция на прословутата Дупка. Предложих там да бъде направен инкубатор за гларуси под огромен стъклен купол във формата на глава на Гларус и това да се превърне в туристическа атракция. Моите проучвания показаха, че никъде по света няма подобно нещо и ако се реализира ще донесе голяма известност на Варна.

Притежавате забележителна колекция от стари снимки и картички. Разкажете ни малко повече за нея!

Не бих нарекъл колекция, тази моя сбирка от стари снимки и пощенски картички. По-скоро това е база за мега проект. Имам неясни перспективи да създам с помощта на изкуствен интелект един вид Варна Марвел. Подробно възприемане на Варна от миналия век. Но не въз основа на данни от интернет и заимствани фантазии, а въз основа на стотици и в бъдеще хиляди реални изображения на хора, архитектура, ежедневни детайли. Тази паралелна вселена може да служи не само за забавление, но и за решаване на определени проблеми в урбанистиката или киното. Надявам се широкото настъпление на изкуствения интелект да ми позволи да видя първите резултати през живота си.

Познавате ли отблизо руската общност в града? А украинската?

Дори не знам дали има такава общност във Варна. Преди години присъствах, на опити да се създаде нещо подобно, но то не се състоя - не се случи. Познавам отделни представители, предимно художници. Но избягвам всякакви колективни срещи. Комуникацията с украинците е, че присъствам на техните благотворителни концерти и изложби, посветени на бежанците.

Кое е най-интересното събитие, през годините, на което сте присъствал и сте отразил?

Събитията са наистина много и съжалявам, че имам възможност да посетя само една малка част от тях. През изминалата година най-интересното събитие за мен беше Международното триенале на акварела.

Кои са творците, на които се възхищавате?

От варненските това са Цанко Цанков, Христо Христов, Владимир Иванов, Елица Карабашлиева, Нено Белчев, Васил Василев, Милен Маринов, Mouse… Не мога да изброя всички, наистина са много…

Общувате ли си с други фотографи - българи и чужденци, какво ви вълнува и обсъждате най-често?

С българските фотографи общувам активно. Но истината е, че не чак толкова често, колкото бих искал. Всяка година ходя на Фото Форум Фест, екскурзията на фото клуб "Осмо изкуство". Наскоро бях на среща на Варненското дружество на фотографите, където се обсъждаше пътуване в Африка. Преди тъжните събития от последните години присъствах на Фестивала на руските фотографи в Бяла.

Сякаш не е рядкост да успеете да обхванете по няколко събития с един и същ начален час. Как успявате да се справите? Това, освен сериозен обем фотографски и публицистичен труд е и логистика, разходи за техника и т.н. Разчитате ли от някъде на финансова подкрепа и издръжка?

Велосипедът помага. Но предишният ентусиазъм вече го няма. Обикновено избирам едно събитие на ден.

Проектите ми отнемат много време и пари. Вече ми костваха апартамента. Не получавам помощ от Руската федерация, за пенсия трябва да доказвам правата си. Дори да се преборя за пенсия, получаването ѝ в чужбина е проблем. Ако преди епидемията, войната и покачването на цената на стоките беше възможно да се свързват двата края, сега е почти невъзможно. Налага се да продавам колекционерски снимки и камери. Но купувачи почти няма, цяла България е в подобно положение. Собствениците на галерии помагат, но това е инцидентно. Не разчитам на финансова подкрепа, но пък и не мога да ходя по институции и да искам пари. До известна степен и това, че не говоря български е проблем за мен, когато преговарям с арт-мениджърите. Може би добре за мен би било да потърся подкрепа от различни неправителствени организации и фондове…

Какво бихте пожелал на читателите на ВАРНА Е?

Ивайло Георгиев (Ивака) е китарист и фронтмен в групите Drive Your Life и Cold Breath. Бивш член на две от популярните варненски ъндърграунд банди Maniacal Pictures и SI Project. Търсен гост музикант в множество други формации. Съдържател на култовия преди години музикален клуб “Зона 51”, в който освен български групи са гостували световни звезди на ъндърграунд, дет метъл и хардкор сцената, като Pungent Stench, 25 ta Life, Born from Pain. Завършил е рисуване и “Промишлен дизайн”. Ивайло Георгиев е един от най-уважаваните гравьори върху камък в морската столица. Композира и свири от ученик. Ето какво разказа Ивака пред ВАРНА Е за себе си, за музиката, за предстоящото турне и последния албум на Drive Your Life.

На 1 март ще представите новия албум на Drive Your Life, разкажи ни повече за него!

На 1 март правим представяне пред българска публика в Клуб Усмивка във Варна. С това ще стартира и турнето на бандата, което сме озаглавили, като албума "Raise Your Power Tour”. Иначе албумът ни излезе на 7 декември и беше представен в Club Fabrica в Букурещ, Румъния от Psychosound Music - нашият лейбъл. Там беше официалната промоция на "Raise Your Power”.

Това е третият албум на Drive Your Life. 

Албумът включва 9 песни, музикантите са Станимир Ставрев (вокали), Георги Пехливанов (бас), Валентин Десков (барабани) и моя милост Ивайло Георгиев (китара).

"Raise Your Power” е записан във Варна, в легендарното ъндърграунд студио 33. Студиото в което стартирахме, като музиканти, в кавички, преди около 30 години, някъде около 1993 - 1994 година. Албумът е записан и мастериран от Gigashadow, който записа и всички барабани в албума, направи мастеринга и цялото тон инженерство, което ни помогна много. В концертните участия на барабаните е Валентин Десков, новото попълнение в бандата. Песните са на английски език.

Стилът е Death 'n' roll.

Ние комбинираме много стилове - пънк, хардкор, траш метъл, дет метъл, все неща които ни кефят. Текстовете ни са предимно на социална тематика.

За турнето имаме планирани засега 5-6 концерта, като първият е на 1 март във Варна. На 15 март - в Русе, следват София в клуб Черепите, Стара Загора, Казанлък, евентуално Бургас, Севлиево. 

Минаха 6 години от последния ви албум, с какво "Raise Your Power” е по-различен от предишните албуми на бандата The Wizard of Death (2018) и Sound Attack (2016)?

Наложи се да сменяме няколко студиа, като в крайна сметка се завърнахме в Студио 33, където явно ни е мястото, и всичко се случи много бързо и точно както искахме.

"Raise Your Power Tour” е доста “по-израснал” албум, според нас. Малко повече метал, малко повече прогресив, но в основата си отново е хардкор и пънк.

Има 3 песни, които са от един мой много по-стар проект “SI Project”, това са "The Spot”, "Are You Calling Me” и "Road To The Future”. В сегашния си вид песните са “малко ремонтирани” с повече сола.

Къде може да бъде купен и чут албумът?

Албумът излезе на CD и е качен на платформата bandcamp, където целият може да бъде чут и закупен. Планираме да направим видео на заглавната песен "Raise Your Power Tour”. Нашият (румънски) лейбъл Psychosound Music го разпространява в Румъния. Тук за България ние лично се занимаваме с това - може да бъде поръчан от фейсбук страницата на Drive Your Life или да бъде купен на концертите ни, които предстоят.

Разкажи за участията на Drive Your Life в България и чужбина.

Първите ни участия бяха в България. След като се присъединихме към Psychosound Music, започнахме много участия в Румъния, по фестивали и клубове най-често.

В България не сме обикаляли толкова, колкото в Румъния.

Там нивото на ъндърграунд сцената е много по-високо от нашата - като озвучаване, осветление, саунд инженеринг, фотография и изцяло, като организация. Това те кара да се чувстваш много готино, докато у нас, в България, не е така. През 2020 година спечелихме първа награда на един от техните най-престижни конкурси, най-старият румънски фест, провеждащ се от 1986-а година насам - Posada Rock.

С Cold Breath, другата ти група, в края на миналата година пуснахте сингъл и видео, да очакваме ли още един албум от теб през тази година?

Планът ни беше албумът на Cold Breath, който се казва “За твоето сърце”, да излезе до края на миналата година. Различни причини ни забавиха и тази година, живот и здраве вече трябва да излезе - на 99% e готов.

Работим върху трето видео и се стремим нещата да се случват по най-добрия начин, все пак бандата е създадена в далечната вече 2002 година и има 3 албума зад гърба си. Четвъртият ще съдържа 6 песни, 5 от тях на български език. 

Агресията и мощната енергия на сцената и в звука на китарата сякаш е леко в контраст с един на пръв поглед скромен и доста спокоен човек, какъвто си ти…

“Сякаш”... (смее се). Щом така изглежда отстрани, трудно мога да се самоопределя, но пък много ме кефи нашата приказка, че “Скромността краси човека”. Искам да се придържам към нея.

Смятам, че скромността и трудолюбието дават по-добър резултат, отколкото агресивното напъване. И това не е само в музиката…

За хардкор група, при вас пънк елементът е поизместен от по-ясно долавящо се траш и дори дет метъл звучене? Има ли такова нещо?  Death 'n' roll това ли означава?

Абсолютно. Има такова нещо (смее се) Рокендрол, траш и дет метъл.

Аз съм голям дет метъл фен.

Разкажи и за другите си занимания, освен музиката.

Занимавам се с рисуване, каменоделство, гравьорство и скулптура, вече 25 години, но най-важна за мен винаги е била музиката, която ме е спасявала многократно  от сивотата и тягостта на битието.

Учил си рисуване, завършил си дизайн, занимаваш се с музика, допълват ли се талантите и има ли общи неща между тях, според теб?

Естествено. Всичко е някакъв вид дизайн. Дори и музиката и тя е дизайн. Саунд дизайн. Сещам се сега за една много яка песен на Manic Street Preachers - "A Design for Life”. 

Повече от 30 години си по концерти, репетиции, студия за записи и турнета, би ли ни разказал накратко и твоя поглед върху хардкор историята на Варна? 

Историята е яка и много интересна. Със супер много концерти и супер много случки.

Едни и същи хора свирят в 5-6 различни групи. Така беше преди, така е и сега. Но това е ъндърграундът. Иначе аз никога не съм бил твърде краен хардкор. Никога не съм се определял, като такъв. И такива самоопределяния много не ги обичам. Феновете и критиците те трябва да дават определенията.

Пънк, ню уейв, хардкор, метъл, гръндж и рап, стиловете през 90-те години във Варна. Разкажи ни ти какви спомени пазиш от онези години!

През 1992 година започнаха първите ни опити да правим концерти. Нямаше интернет, нямаше фейсбук. Първият ни концерт, още като ученици, беше обявен с 2 плаката, направени с боички. В актовата зала на Хуманитарната гимназия… А си спомням, че на него имаше около 200-300 души. Толкова сега с всичките медии и модерни начини за реклама не може да се съберат. Кулминацията беше от 1995-а до 2005-а година, от тогава насам всичко върви много странно. Беше много готино време. Да искаме да го върнем е тъпо и абсурдно, всичко се движи напред, съзнанието на хората се променя. Можем само да си пожелаем да сме здрави, да записваме, да правим тези неща, които сега ни вълнуват и да се радваме на новите, които идват след нас. В момента има някакво възраждане. Във Варна вече има доста добри банди, които правят впечатление, една от тях чух наскоро и това е Behind Bars.

През кои групи си минал през годините?

Стартирахме първоначално с Maniacal Pictures, после със Светляка, стария ни барабанист, направихме SI Project. Пак с него създадохме Cold Breath, в Испания, през 2002 година, след което продължихме тук.

През 2010 година се роди и Drive Your Life.

Какви са ти плановете занапред?

Плановете ми занапред… този тривиален въпрос (смее се). Основно планирам да съм здрав, за да мога да правя всичко останало - да записвам и да участвам в концерти, докато мога.

Цялото изкуство е голямо лишение и огромен труд, а за това е нужно и разбиране и подкрепа от близките.

За да каже публиката “Уау”, отзад, зад цялото това нещо, стои един огромен тътнеж от много работа.

Отношението ти към наркотиците, алкохола, насилието в ежедневието?

Не съм краен стрейт ейдж, но кръст на всичко това. Наркотици - тотално не! Иначе ние сме рокендрол хора, обичаме алкохола и ако не беше вреден сигурно щяхме да си го позволяваме повече (смее се).

Какви са съвременните проблеми и предизвикателства пред музикантите, според теб?

В България, основният проблем при музикантите, според мен, е демотивацията. Но всъщност това зависи от много фактори и за всеки е различно. Мен лично музиката ме е “спасявала” много често. Другият проблем е финансовият. Инструментите и всички музикални неща са доста скъпи, но когато ти е приоритет музиката, винаги се намира начин. Аз съм благодарен, че работата ми позволява да си го позволя и да имам възможност да използвам някои от най-добрите усилватели и китари.

Като стана въпрос за китари, ти какви предпочиташ?

Свирил съм с различни. Първата ми китара беше марка Peavey. Доста нисък клас. Дълго време свирих с нея. Впоследствие закупих едно ESP – това според мен са най-добрите китари за метал. Желязна китара, носи много на бой (смее се). Имам и Epiphone Signature на Richie Faulkner от Judas Priest, която сякаш ми е най-удобната, а и много бърза китара, много подходяща за саунда на Drive Your Life. В момента свиря с Gibson Explorerbird custom на Lzzy Hale, от Halestorm. 

Музикалната индустрия на какво ниво е у нас?

Зависи за коя индустрия говорим. Специално за музикалната ъндърграунд индустрия - ниво няма, дори е минус. Тя е проектирана от самите групи, всичко е в техни ръце и зависи само от приоритета и силата на желанието на отделни хора в групата.Рядко има групи, в които всички членове са супер надъхани, организирани и амбицирани. Обикновено основните лишения се поемат от един или двама души.

Всичко е въпрос на огромно желание и амбиция, и труд - предимно труд.

Посочи някои твои любими групи и музиканти. С какво те вдъхновяват и какво харесваш у тях?

Любими групи имам много. Една от най-любимите ми групи, през всички времена, са американците от Pennywise. Супер социална банда, определят се като бърз какафоничен пънк. Nirvana също ми е била любима група. Като китарист обичам Metallica, Kreator. Последно преоткрих Rise of the Northstar – французи, банда която комбинира рап с хардкор и метъл и електроники. Много хардкор и здрави китари, при тях фронтменът е моторът на групата. Сега ще свирят на фестивала Hills of Rock, където се надяваме и ние с Drive Your Life да забием, като част от турнето.

А български или по-точно варненски групи харесваш ли?

Труден въпрос. Outrage, Crowfish, Едно от най-ярките явления напоследък е Gigashadow. Проект съставен отново от стари познайници от варненската сцена. Те направо разчупиха мрака със стила си и звученето. Спомням си също и една група, която вече не съществува - Окови. Беше интересна банда. Софиянците Last Hope също са на ниво. При тях също всичко се движи от техния вокал - Сашо.

Какви са предизвикателствата, пред човек захванал се да организира банда?

Огромни са предизвикателствата. И колкото по-голяма е бандата, толкова по-трудно става. Организиране на концерти, типичните неща които са необходими за една банда - мърч, тениски, репетиционна, инстументи, пътувания, транспорт, всички тези неща тежат на плещите на един човек или двама.  Да събереш хора, да ги убедиш в една идея, в едни текстове, в една музика, обикновено един човек или двама вършат тази работа. Всички останали трябва и те да имат тази необходимост и то без допълнително убеждаване, за да се случат нещата. Иначе става разделяне - всеки по пътя си. 

Какво си пожелаваш да се сбъдне през 2025 година?

През 2025-а година да се случи и албума на Cold Breath, който е вече на финала. Да запишем и видеата, които сме планирали и успешно промотиране на албума на Drive Your Life, което е в ход вече. Пожелавам си здраве, мир, и да няма никакви войни - супер важно. 

 А какво ще пожелаеш на читателите на ВАРНА Е!

Пожелавам им здраве и успех в начинанията, които са поели, и да обръщат повече внимание на ъндърграунд сцената във Варна. Въпреки, че ние ъндърграунд творците сме малко трудни в показността, даването на интервюта, предизвикано както от нашата българска среда, така и от самите нас, за което нямаме оправдание.