Яков Шустов: Духът на Варна ме омагьоса

Яков Шустов е роден през 1959 година в Москва, а в журналистиката навлиза през 90-те години на миналия век. От 2013 година живее във Варна, а през 2015 година създава страницата си в социалните мрежи “Варна. През погледа на един чужденец”, в която отразява културни събития от живота на морската столица и показва всичко интересно, което го е впечатлило. През 2022 година е номиниран за награда Варна.

Макар и роден в Русия, Яков Шустов не се определя като руснак, споделя, че в Москва се чувства повече чужденец, отколкото у нас, тъй като хората много са се променили. Гледа на себе си като гражданин на света и смята, че любопитството, с което подхожда към всичко, му помага да не затъва в рутина, а поддържа жива чувствителността му към нюансите.

Яков, от доста години живеете в България и вече не сте съвсем чужденец у нас, но въпреки това Вашата фейсбук страница се нарича "Варна. През погледа на един чужденец". Какво в гледната точка на един чужденец към живота у нас е по-различно и интересно?

За съжаление съм чужденец навсякъде. В края на миналото лято бях в Русия, където се чувствах много повече чужденец, отколкото в България. Аз едва ли съм се променил вътрешно в сравнение с юношеството, когато съм живял там, но хората в Москва са се променили много оттогава. Москва не предизвиква носталгия у мен. Интерес представлява само от етнографска гледна точка. Погледът на чужденец е интересен преди всичко, защото той не е отслабен от навика. По принцип това е погледът на наблюдател, изследовател, разузнавач, но не враждебен, без зла умисъл. Наблюдател заради самото наблюдение. Шпионин на Господ Бог. В света на фантастиката това е г-н Двуцветко от "Цветът на магията" на Тери Пратчет. Първият и последен турист в Светът на диска. Намирам в този герой голяма прилика с мен.

Има ли нещо у нас, с което вие като руснак не можете да свикнете? Научихте ли добре български език и използвате ли го в ежедневието си?

Не бих се класифицирал като "руснак", с техните характерни навици. Не обичам водка, не свиря на балалайка. Не понасям Пушкин. И душата ми не е загадъчна.

А във Варна ме дразни тоталната липса на тоалетни. Сега и на масови събития. Платените тоалетни работят само в работни дни до пет часа. Платените тоалетни гробници, които са инсталирани в Морската градина не са решение на проблема.

За съжаление не можах да науча езика. Тук съм като Сократ "Аз знам, че нищо не знам". Но на ниво "Моля, донесете ми една голяма ракия", можете да ме считате за полиглот. Мога да чета на български. Между другото, четенето на книги, публикувани преди 1944 г. е по-лесно, добре разбирам и лекциите.

От 10 години сте във Варна, кое ви харесва и задържа в нашия град, морето, хората или нещо друго?

Трудно е да определя еднозначно, но всеки път когато се връщам във Варна, след някакво пътуване, всичко ми се струва ново и вълнуващо. Това може да е свързано и със симптомите на болестта на Алцхаймер, но по-вероятно това да е Духът на Варна, който ме е омагьосал.

Преди да дойдете във Варна през 2013 година какво знаехте за града, познат като Морската столица на България? Познавахте ли се с българи преди това?

Не знаех нищо за Варна. Като дете, когато бях в художествено училище, получавах с абонамент българско списание за изкуство за деца - “Картинная галерея”. От него помня само рисунките на Велико Търново. Град, който когато посетих на живо надмина моите впечатления от това списание.

В младостта си бях фен на писателя Александър Грийн, автор на "Корабът с алените платна“, „Бягаща по вълните“, „Път за никъде“. В романите му действието се развива във фантастичните градове Зурбаган, Лис и Гел-Гю. Филмът "Бягаща по вълните" от 1967 г., където действието се развива в Гел-Гю, е заснет в Несебър. А от снимки, които съм виждал от Варна, тя изглеждаше като Зурбаган. Така че се влюбих в града от снимка, подобно на войник или затворник. След второто ми посещение във Варна вече окончателно реших да се преместя тук.

Бихте ли ни разказал накратко за живота си преди това и за работата Ви като журналист и фотограф в Москва?

Причините за преместването ми от Руската федерация са пряко свързани с работата ми като журналист. Именно като журналист попаднах на форума "Стратегия 2020" през 2008 година. В кулоарите се водеха такива разговори, че при целия си патриотизъм разбрах, че е време да бягам. Всъщност беше предложено да се изгради ново Средновековие, с крепостничество и инквизиция, но на базата на съвременните технологии. Въпреки че властите тогава бяха доста либерални, техните конкуренти, тези, които са на власт сега, вече стояха зад вратата. Колебаех се до 2014 г., дори мислех да се преместя в Мадагаскар, но иглата на компаса сочеше към България.

В журналистиката попаднах случайно. В края на 90-те години там бяха “отведени” всички, които можеха да пишат интересно. Работил съм в различни, понякога много радикални вестници. Тогава се оказах закотвен в списание за комунални услуги.

Започнах да снимам също съвсем случайно. Работех в списание "Смисъл" в отдела за култура. Нямаше фотограф. Тогава аз просто взех един фотоапарат и започнах да снимам културата в профил и анфас. Най-голямата награда бяха думите на нашия редактор, който ми каза, че “крада снимки на професионалист и ги предавам като свои”, а снимките ги бях правил аз.

Какви прилики и разлики откривате в московския и варненския културен живот и отношение към изкуството? Какво е най-характерно за културната общност във Варна, това което долавяте през вашия фотообектив?

Приликата между руската и българската култура е, че и двете култури са силно повлияни от идеологическото иго. Но българската се оказва по-издръжлива, защото е имало инокулация срещу османското влияние. Поетапно се е съпротивлявала, но твърдо е останала себе си. А в руската култура, която е исторически пасивна, идеологията потиска и подчинява творчеството. Освен това дългата симбиоза с царския режим, а след това и със съветския режим, не премина без следа.

От самото начало на престоя си, сравнявайки Варна с Москва, забелязах, че в Москва много посредствени произведения са изложени в луксозни зали, докато във Варна шедьоври може да се видят в скромни галерии с минимален брой посетители. Това, което радва във Варна е, че тук хората творят в името на творчеството, а в Москва творчеството се разглежда от маркетингова гледна точка. Много провинциалисти (в лошия смисъл на думата) се събраха там - не да твориш, за да пожънеш плодовете на създаването, а ревностно да потискаш всякакви прояви на другост.

Чрез фотообектива обичам да наблюдавам искреността на емоциите. Както на самите художници, така и на публиката.

Сякаш имате пристрастие към черно-бялата фотография? Това така ли е? А кога предпочитате да снимате “в цвят”?

Да, черно-бялата фотография ми е по-интересна. Английски учени казват, че светът като цяло е черно-бял, а цветовете са плод на нашето въображение. Може би любовта към черно-бялата фотография е повлияна от детството ми. Тогава снимките бяха монохромни, а редките цветни снимки силно изкривяваха цветовете. Между другото, за първи път видях наистина цветни снимки в списание "Америка". Но повечето от снимките ми са в цвят. Защото те са репортажни или пейзажни. Цветът по-добре предава настроението на събитието. По-добре се възприема от зрителя. Репортажите се снимат най-добре в цвят, но понякога осветлението силно изкривява цветовете и ти се иска да ги премахнеш.

Имате ли опит с аналоговата фотография? Смятате ли, че е запазила своя специален чар и има все още място в забързаното ни дигитално ежедневие?

Да, имам опит с аналогова фотография. В началото на 80-те години се занимавах с аналогова фотография като любител, и постигнах известен успех, дори снимах сватби няколко пъти. Аз сам си проявявах филмите, сам откопирах снимките. За съжаление невъзможността да придобия добро фотографско оборудване и политическите промени в страната, спряха обучението ми по аналогова фотография. За пресата вече снимах с дигитална камера. Пристигайки в България, видях камерата на мечтите си "Практика", при антиквар, и веднага я купих за 25 лева. През годините заснех над 100 филма с различни камери и с различен успех. Що се отнася до аналоговата фотография, това е различен вид фотография, като цяло. Ако цифровата фотография все повече се насочва към изкуствения интелект, то аналоговата фотография е все по-близо до камерата на г-н Двуцветко - вътре, в която демонът седи и рисува видяното.

Как се отнасяте към допълнителната обработка на снимките и самият Вие доколко разчитате на подобни редакции в своята работа?

При репортажната фотография често е необходима допълнителна обработка на снимки. Изправянето на хоризонта и преформатирането са често срещани. Доста рядко се налага да използвам Photoshop. Цветът, обаче, е проблем за мен, понякога си мисля, че съм далтонист. Радвам се, че все по-често публикувам снимки без обработка.

Усетът на събитийния фотограф да открива най-подходящата гледна точка вроден ли е или се формира. Вие самият имал ли сте колебания по време на работата си?

Мисля, че това е вродено. Но и вродените качества трябва да се развиват. В този смисъл нямах късмет. Нямах наставник. Имал съм колебания по време на работа, но сравнително рядко.

Доколко е важна качествената и модерна техника за работата на професионалния фотограф? Възможно ли е фотограф, който притежава талант и добър усет, да направи снимки и с по-посредствено оборудване?

Оборудването е много важно за работата на фотографа. То трябва да е не непременно много скъпо, но качествено. Понякога е по-добре да вземете качествено използвано оборудване, отколкото ново, но аматьорско. Това се отнася най-вече за професионалната репортажна фотография. Творец, който има талант и добър усет, може да прави добри снимки и с по-посредствено оборудване. Няма защо да се ограничаваме, геният може да използва и “кибритена кутия”. Например Мирослав Тихи снима със своите Франкенщайн-камери, направени с материали от боклука. Геният на фотографията Владимир Сичев снима със "Зенит", но когато има достатъчно възможности си купува четири камери "Лайка" наведнъж.

Улицата, хората, градската “фауна” и арт събитията? Това ли са темите, които ви вълнуват най-често?

Бих определил приоритетите си така. От една страна монохромни и аналогови снимки, като изкуство. По-нататък арт събития, масови събития, градска "фауна". Но обектите ми трябва да се движат. Не обичам да снимам статични събития, конференции, награждавания. Но пък всъщност няма безинтересни събития.

Как успявате да уловите “духа” и да покажете в интересна светлина едни толкова привидно тривиални и ежедневни събития?

В отразяването на ежедневни събития е добре да се учим от старите художници на жанровата живопис, например Норман Рокуел.

През 2022 година бяхте номиниран за награда Варна за постижения в областта на културата. Около 30 от най-изявените варненски интелектуалци ви подкрепиха в подписка, какво означава това за вас?

Номинирането ми за толкова висока награда ме накара да се почувствам неудобно. Не мисля, че съм направил нещо, достойно за такава кандидатура. Моят проект е недовършен. Сякаш скаут е свалил котка от дърво и за това му е присъдена Нобелова награда. Ето защо мога да приема това само като насърчение за моите усилия.

Моят проект беше за реконструкция на прословутата Дупка. Предложих там да бъде направен инкубатор за гларуси под огромен стъклен купол във формата на глава на Гларус и това да се превърне в туристическа атракция. Моите проучвания показаха, че никъде по света няма подобно нещо и ако се реализира ще донесе голяма известност на Варна.

Притежавате забележителна колекция от стари снимки и картички. Разкажете ни малко повече за нея!

Не бих нарекъл колекция, тази моя сбирка от стари снимки и пощенски картички. По-скоро това е база за мега проект. Имам неясни перспективи да създам с помощта на изкуствен интелект един вид Варна Марвел. Подробно възприемане на Варна от миналия век. Но не въз основа на данни от интернет и заимствани фантазии, а въз основа на стотици и в бъдеще хиляди реални изображения на хора, архитектура, ежедневни детайли. Тази паралелна вселена може да служи не само за забавление, но и за решаване на определени проблеми в урбанистиката или киното. Надявам се широкото настъпление на изкуствения интелект да ми позволи да видя първите резултати през живота си.

Познавате ли отблизо руската общност в града? А украинската?

Дори не знам дали има такава общност във Варна. Преди години присъствах, на опити да се създаде нещо подобно, но то не се състоя - не се случи. Познавам отделни представители, предимно художници. Но избягвам всякакви колективни срещи. Комуникацията с украинците е, че присъствам на техните благотворителни концерти и изложби, посветени на бежанците.

Кое е най-интересното събитие, през годините, на което сте присъствал и сте отразил?

Събитията са наистина много и съжалявам, че имам възможност да посетя само една малка част от тях. През изминалата година най-интересното събитие за мен беше Международното триенале на акварела.

Кои са творците, на които се възхищавате?

От варненските това са Цанко Цанков, Христо Христов, Владимир Иванов, Елица Карабашлиева, Нено Белчев, Васил Василев, Милен Маринов, Mouse… Не мога да изброя всички, наистина са много…

Общувате ли си с други фотографи - българи и чужденци, какво ви вълнува и обсъждате най-често?

С българските фотографи общувам активно. Но истината е, че не чак толкова често, колкото бих искал. Всяка година ходя на Фото Форум Фест, екскурзията на фото клуб "Осмо изкуство". Наскоро бях на среща на Варненското дружество на фотографите, където се обсъждаше пътуване в Африка. Преди тъжните събития от последните години присъствах на Фестивала на руските фотографи в Бяла.

Сякаш не е рядкост да успеете да обхванете по няколко събития с един и същ начален час. Как успявате да се справите? Това, освен сериозен обем фотографски и публицистичен труд е и логистика, разходи за техника и т.н. Разчитате ли от някъде на финансова подкрепа и издръжка?

Велосипедът помага. Но предишният ентусиазъм вече го няма. Обикновено избирам едно събитие на ден.

Проектите ми отнемат много време и пари. Вече ми костваха апартамента. Не получавам помощ от Руската федерация, за пенсия трябва да доказвам правата си. Дори да се преборя за пенсия, получаването ѝ в чужбина е проблем. Ако преди епидемията, войната и покачването на цената на стоките беше възможно да се свързват двата края, сега е почти невъзможно. Налага се да продавам колекционерски снимки и камери. Но купувачи почти няма, цяла България е в подобно положение. Собствениците на галерии помагат, но това е инцидентно. Не разчитам на финансова подкрепа, но пък и не мога да ходя по институции и да искам пари. До известна степен и това, че не говоря български е проблем за мен, когато преговарям с арт-мениджърите. Може би добре за мен би било да потърся подкрепа от различни неправителствени организации и фондове…

Какво бихте пожелал на читателите на ВАРНА Е?

На всеки може да се случи да претърпи инцидент у дома, на работното място или докато се забавлява. Възможността да помогнем на себе си или на другиго е хуманен акт, за който трябва да сме подготвени предварително. Няколко са възможностите да усвоим тези знания и умения. Да преминем обучение в БЧК, за оказване на първа помощ при пътно-транспортни произшествия, службата по трудова медицина да ни проведе обучения насочени към инцидентите на работното място или да преминем обучение за целева група (родители, алпинисти и др.), организирано от обучителна организация и след това да се надяваме никога да не приложим знанията си на практика. Но когато бедата ни застигне, дали ще сме готови да действаме адекватно?!

Разговаряме с инж. Слави Пачалов - човек, който е приел обученията по първа помощ освен за работа и за своя кауза.

Роден през 1976 г. в Стара Загора. Израснал в града на липите и закономерно подготвян за бъдещ кадър на Мини „Марица – изток“. Завършва техникума по електротехника (сега ПГ по електротехника), а след това и Минно-геоложки университет в София. Но се оказва, че голямата му любов не е точно професията на миньора. На 1 октомври 2004 година започва работа в Българския червен кръст и оттам започва и неговата история с първата помощ. Дълги години работи в БЧК, заемайки различни позиции, включително директор в Столичната организация на БЧК. Два пъти е награждаван с отличие от организацията, включително за цялостна дейност.

Инж. Пачалов е магистър по „Трудова медицина и работоспособност“ в Медицинския университет в София. От 2017 година досега управлява дружеството Пачалов ЕООД, занимаващо се с обучения по първа помощ, реакция при бедствия, пожаробезопасност, пътна безопасност, спасителни и издирвателни дейности. 

Г-н Пачалов, кои са най-важните и задължителни животоспасяващи действия при първа помощ, които хората е задължително да умеят?

При оказването на първа помощ се следват много логични правила. Първото което държа да разберат моите курсисти е правилото на четирите „О“ (Обезопасяване, оценка състоянието на пострадалия, оповестяване и оказване на първа помощ). Тази последователност от действия е популярна и като „Спасителна верига“, елементите на която в различните страни са обозначени по различен начин, но смислово е идентична. В тази последователност също има изключения, но това е относително рядко. Едно от най-големите предизвикателства е да убедя курсистите, че колкото и да сме добри, колкото и правилно да действаме е възможно да се случи най-нежеланото. Тук психологическата устойчивост на оказващия първа помощ е от съществено значение. При инциденти най-много хора умират от силни кръвотечения, от запушване на дихателните пътища (най-често вследствие загуба на съзнание, независима по каква причина, корена на езика запушва дихателните пътища и значително по-рядко чуждо тяло – храна или твърди предмети) и спиране на сърдечната дейност. При силни външни кръвотечения и безсъзнание, шансът да помогнем е най-голям, а и действията трябва да се извършат в първите минути, когато със сигурност няма как да получим медицинска помощ. Извършването на реанимационни действия особено при сърдечен арест имат значителен шанс за успех, но са обвързани с редица фактори, често извън нашите възможности. Разбира се оказващият първа помощ прави всичко най-добро по силите си и се надява на най-добрия резултат.

Как бихте определили подготовката на българите, по оказване на първа помощ, спрямо останалите европейски народи?

Като процент обучени хора от населението сме едни от последните. Няма обобщено национално проучване, но от изследвани целеви групи се правят предположения, че само около 30% от българското население е обучено да оказва първа помощ, докато във водещите европейски страни е около 80%. Това е драстична разлика в наш ущърб. Ако обърнем внимание това са обучени курсисти, но дали биха се включили да помагат и какво помнят и умеят е съвсем различна тема. В същото време имаме и отлични постижения. Отборът на БЧК е Европейски шампион по първа помощ през 2013 г., през 2007 беше втори. Въпросът тук обаче е в общата подготовка на населението, а тя е на много ниско ниво.

Причината основно се корени в народопсихологията. Ние българите знаем всичко, акъл не ни трябва, а пари, и нас никога няма да ни стигне беда или бедствие.

А рано или късно всеки изпада в критична ситуация. Затова моята и още няколко фирми работят активно, като провеждаме обучения, но първо някой трябва да е осъзнал нуждата и да ни потърси. Поговорката е „Насила хубост не става!“, а може да използваме и „С фуния акъл не се налива!“.

Сигурно провеждате обучения и във варненски фирми, бихте ли споменали някои от тях?

Да провеждам обучения в цялата страна. Сред фирмите от региона са АССА АБЛОЙ България, Нефт Ойл, Електроразпределение Златни Пясъци АД, Уолоу Интернешънъл, SOL Bulgaria и други. Работим и с редица корпоративни клиенти от варненския регион на партньорите ми от Бултекс 99 и фондацията „Център по безопасност и здраве при работа“. Но едно от най-големите предизвикателства е обучението за студенти от Медицински университет – Варна, организирано със съдействието на Асоциацията на студентите по фармация във Варна. Участие вземат студенти от всички факултети и отговорността ми е огромна, но удоволствието неописуемо. Следващата среща с тях най-вероятно ще е на 26 март 2024 г.

Кои Ваши конкурентни предимства, правят толкова полезни обученията, които предлагате?

Тук няма да бъда скромен. Първо - личните ми качества и тези на колегите; Второ - индивидуалният подход към всеки клиент; Трето - качествената услуга на ниска цена и други.

Кои лични качества ви дават това самочувствие?

Инженерната подготовка, като минен електроинженер, ми е дала представа за работните процеси в минно-добивната промишленост, енергетика и още няколко сфери с висок риск от трудови злополуки. Магистратурата по „Трудова медицина и работоспособност“, обучението ми за „Парамедик III степен“, преминатите обучения по първа помощ и десетките реални ситуации в които съм работил, формират значителна база от теоретични и практически познания. Умението ми да презентирам ми позволява да предам всичко това на курсистите. С подобен профил са и всички колеги от екипа.

В какво се изразява индивидуалният подход?

На всяко работно място има специфични характеристики, например: икономически профил, организация на работа, човешки ресурс и много други; специфични рискове като: поражение от електрически ток от ниско или високо напрежение, притискане от тежест, падане от височина, обгазяване и още десетки причини за въздействие върху работника. Следователно трябва да се анализират предпоставките, за да се избегнат инциденти и ако все пак се случи злополука, да се окаже адекватна първа помощ.

Повечето колеги от службите по трудова медицина са фокусирани върху превантивните мерки, а колегите от БЧК върху оказването на първа помощ. Ние обвързваме двата етапа и то доста детайлно.

Съставянето на учебна програма и провеждането на обучение е максимално съобразено с потребностите на възложителя. Разработил съм и иновативен модел за обучения, които е и предмет на дисертационния ми труд „Икономически и социални ефекти от прилагането на иновативен модел на обучения за превенция и оказване на първа помощ след трудови злополуки в Република България“, които постига много добри теоретични познания и практически умения в обучаемите. Моят модел се използва за обучения на всякакви икономически субекти: администрация, образование, лека и тежка промишленост, строителство и много други. Показателно за нас е, че нямаме клиенти с въведени политики по безопасност и здраве при работа, които да са се отказали от нашите услуги.

Твърдите, че предлагате качествена услуга, но пък евтина?

Няма нищо странно. Всичко е въпрос на личното ми отношение. Основно държа да убедя всички, че обученията са ефективни и полезни на клиентите ми, което може да определим като „качествена услуга“. Тогава нека разгледаме цената. Колко струва един човешки живот?! – Безценен! За обученията можем да сравним. Цената се определя за група и зависи от фактори като: продължителност на обучението, програма, място на провеждане, ниво на подготовка и други.

Приел съм, че това което правя може да е доходоносен бизнес, за мен и моите колеги. Тези цени ми позволяват да плащам „добри“ възнаграждения и да печеля „прилично“, да сме от желаната „средна класа“. Същевременно искам да помагам на обществото, а ние сме част от него, тоест пак помагаме на себе си.

Слоганът ни е „Вашият ангел пазител!“.

Имаме няколко цели: 1. Да повишим бдителността на всички, за да не се допускат инциденти; 2. Да обучим повече хора да помагат при нужда; 3. С всички дейности да повишим благополучието на индивида и обществото. Да доста идеалистично, но факт. Може би и филми като „Предай нататък“ и „Най-доброто от мен“ са ми повлияли.

Считам че трябва да сме социално отговорни и затова част от обученията ни са безплатни. Такива провеждаме за социални институции за работа с деца, студентски организации и Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. През 2022 г. проведохме 40 обучения, с над 500 служители от Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. Убедени сме, че споделените знания и опит са от полза на пожарникарите, които ежедневно са на своя пост и помагат на обществото. Накратко: Не всичко е пари! Ние разчитаме предимно на рекламата „от уста на уста“ и „от доволен клиент” и ще е удоволствие и привилегия за нас да сме от полза на още някого.

Кога за първи път решихте да се занимавате с първа помощ?

Много добре си спомням този момент. Още в първия си работен ден (1 октомври 2004 година, петък), разбрах, че трябва да работя почти денонощно. Още на следващия ден (събота) трябваше да съм на демонстрация пред Патриаршеската катедралата „Свети Александър Невски“, с младежи от Български младежки червен кръст – София. На това събитие бях просто пленен от демонстрираните знания и умения за оказване на първа помощ при ПТП. Последваха множество курсове, обучения, демонстрации, участие в реални инциденти, работа по проекти. Участвах в институционализирането на училището по първа помощ (училище за парамедици) на БЧК, в учебния център в село Лозен, бях първия служител, който се включи да оказва първа помощ като „парамедик на мотор“ по проект на организацията и така крачка по крачка до днес.

Тоест Българския Червен кръст е в основата на всичко?

Да. Основна роля в личното ми и професионално развитие дължа на БЧК. Там преминах през почти всички йерархични нива и развивах своите компетенции. Днес съм член на Столичната организация на БЧК и Ръководител на доброволния екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи (ДЕРБАК) на столицата. Също така съм собственик и управител на микрофирмата ми „Пачалов“ ЕООД. Имам лицензиран учебен център за професионално образование, но основната дейност са обученията. Обучаваме най-вече служителите на икономически субекти да оказват първа помощ, да реагират при бедствия и кризи, да идентифицират рискове и други. Накратко, фокусът е организиране и провеждане на обучения по първа помощ. 

С какво ще запомните участието си в екипа на министерството на здравеопазването? Кои бяха най-големите предизвикателства с които трябваше да се справите?

Нещо което знаех, но в което се убедих за пореден път: „Решения се вземат въз основа на информация!“. Като заместник министър на здравеопазването в екипа на професор д-р Костадин Ангелов, бях натоварен предимно с логистични функции: всичко свързано с личните предпазни средства по времето на COVID за нуждите на лечебните заведения и за изборите на 4 април 2021 година; снабдяването на болниците с кислород и апаратура и още няколко подобни дейности. 

Знаех, че в политиката има два варианта:
Не се справяш с възложените задачи и получаваш публичен линч;
Справяш се, и нищо, все пак това ти е работата. Е не съм линчуван🙂

Също така като заместник министър разбрах, че администрацията е твърде тромава. Инициирах промяна в правилата за оказване на първа помощ на работното място, защото съм убеден, че това е един от начините да се обучат и да могат повече българи да оказват първа помощ, но няма резултат към момента (след повече от три години). А тази наредба е морално остаряла и практически неприложима. Промяната и е най-логичното нещо, което трябва да се случи възможно най-скоро.

В личен план за мен бе страхотен лакмус. Веднага се откроиха приятелите от обикновените познати (интересчии). Генералната ми равносметка е положителна. Благодаря на Бойко Борисов и проф. Ангелов за гласуваното доверие!

Какво бихте пожелали на читателите на ВАРНА Е, или пък какво бихте ги посъветвали ?

Инвестирайте в знания и умения! Това е най-конвертируемата и сигурна инвестиция.