Яков Шустов: Духът на Варна ме омагьоса
Яков Шустов е роден през 1959 година в Москва, а в журналистиката навлиза през 90-те години на миналия век. От 2013 година живее във Варна, а през 2015 година създава страницата си в социалните мрежи “Варна. През погледа на един чужденец”, в която отразява културни събития от живота на морската столица и показва всичко интересно, което го е впечатлило. През 2022 година е номиниран за награда Варна.
Макар и роден в Русия, Яков Шустов не се определя като руснак, споделя, че в Москва се чувства повече чужденец, отколкото у нас, тъй като хората много са се променили. Гледа на себе си като гражданин на света и смята, че любопитството, с което подхожда към всичко, му помага да не затъва в рутина, а поддържа жива чувствителността му към нюансите.
Яков, от доста години живеете в България и вече не сте съвсем чужденец у нас, но въпреки това Вашата фейсбук страница се нарича "Варна. През погледа на един чужденец". Какво в гледната точка на един чужденец към живота у нас е по-различно и интересно?
За съжаление съм чужденец навсякъде. В края на миналото лято бях в Русия, където се чувствах много повече чужденец, отколкото в България. Аз едва ли съм се променил вътрешно в сравнение с юношеството, когато съм живял там, но хората в Москва са се променили много оттогава. Москва не предизвиква носталгия у мен. Интерес представлява само от етнографска гледна точка. Погледът на чужденец е интересен преди всичко, защото той не е отслабен от навика. По принцип това е погледът на наблюдател, изследовател, разузнавач, но не враждебен, без зла умисъл. Наблюдател заради самото наблюдение. Шпионин на Господ Бог. В света на фантастиката това е г-н Двуцветко от "Цветът на магията" на Тери Пратчет. Първият и последен турист в Светът на диска. Намирам в този герой голяма прилика с мен.
Има ли нещо у нас, с което вие като руснак не можете да свикнете? Научихте ли добре български език и използвате ли го в ежедневието си?
Не бих се класифицирал като "руснак", с техните характерни навици. Не обичам водка, не свиря на балалайка. Не понасям Пушкин. И душата ми не е загадъчна.
А във Варна ме дразни тоталната липса на тоалетни. Сега и на масови събития. Платените тоалетни работят само в работни дни до пет часа. Платените тоалетни гробници, които са инсталирани в Морската градина не са решение на проблема.
За съжаление не можах да науча езика. Тук съм като Сократ "Аз знам, че нищо не знам". Но на ниво "Моля, донесете ми една голяма ракия", можете да ме считате за полиглот. Мога да чета на български. Между другото, четенето на книги, публикувани преди 1944 г. е по-лесно, добре разбирам и лекциите.
От 10 години сте във Варна, кое ви харесва и задържа в нашия град, морето, хората или нещо друго?
Трудно е да определя еднозначно, но всеки път когато се връщам във Варна, след някакво пътуване, всичко ми се струва ново и вълнуващо. Това може да е свързано и със симптомите на болестта на Алцхаймер, но по-вероятно това да е Духът на Варна, който ме е омагьосал.
Преди да дойдете във Варна през 2013 година какво знаехте за града, познат като Морската столица на България? Познавахте ли се с българи преди това?
Не знаех нищо за Варна. Като дете, когато бях в художествено училище, получавах с абонамент българско списание за изкуство за деца - “Картинная галерея”. От него помня само рисунките на Велико Търново. Град, който когато посетих на живо надмина моите впечатления от това списание.
В младостта си бях фен на писателя Александър Грийн, автор на "Корабът с алените платна“, „Бягаща по вълните“, „Път за никъде“. В романите му действието се развива във фантастичните градове Зурбаган, Лис и Гел-Гю. Филмът "Бягаща по вълните" от 1967 г., където действието се развива в Гел-Гю, е заснет в Несебър. А от снимки, които съм виждал от Варна, тя изглеждаше като Зурбаган. Така че се влюбих в града от снимка, подобно на войник или затворник. След второто ми посещение във Варна вече окончателно реших да се преместя тук.
Бихте ли ни разказал накратко за живота си преди това и за работата Ви като журналист и фотограф в Москва?
Причините за преместването ми от Руската федерация са пряко свързани с работата ми като журналист. Именно като журналист попаднах на форума "Стратегия 2020" през 2008 година. В кулоарите се водеха такива разговори, че при целия си патриотизъм разбрах, че е време да бягам. Всъщност беше предложено да се изгради ново Средновековие, с крепостничество и инквизиция, но на базата на съвременните технологии. Въпреки че властите тогава бяха доста либерални, техните конкуренти, тези, които са на власт сега, вече стояха зад вратата. Колебаех се до 2014 г., дори мислех да се преместя в Мадагаскар, но иглата на компаса сочеше към България.
В журналистиката попаднах случайно. В края на 90-те години там бяха “отведени” всички, които можеха да пишат интересно. Работил съм в различни, понякога много радикални вестници. Тогава се оказах закотвен в списание за комунални услуги.
Започнах да снимам също съвсем случайно. Работех в списание "Смисъл" в отдела за култура. Нямаше фотограф. Тогава аз просто взех един фотоапарат и започнах да снимам културата в профил и анфас. Най-голямата награда бяха думите на нашия редактор, който ми каза, че “крада снимки на професионалист и ги предавам като свои”, а снимките ги бях правил аз.
Какви прилики и разлики откривате в московския и варненския културен живот и отношение към изкуството? Какво е най-характерно за културната общност във Варна, това което долавяте през вашия фотообектив?
Приликата между руската и българската култура е, че и двете култури са силно повлияни от идеологическото иго. Но българската се оказва по-издръжлива, защото е имало инокулация срещу османското влияние. Поетапно се е съпротивлявала, но твърдо е останала себе си. А в руската култура, която е исторически пасивна, идеологията потиска и подчинява творчеството. Освен това дългата симбиоза с царския режим, а след това и със съветския режим, не премина без следа.
От самото начало на престоя си, сравнявайки Варна с Москва, забелязах, че в Москва много посредствени произведения са изложени в луксозни зали, докато във Варна шедьоври може да се видят в скромни галерии с минимален брой посетители. Това, което радва във Варна е, че тук хората творят в името на творчеството, а в Москва творчеството се разглежда от маркетингова гледна точка. Много провинциалисти (в лошия смисъл на думата) се събраха там - не да твориш, за да пожънеш плодовете на създаването, а ревностно да потискаш всякакви прояви на другост.
Чрез фотообектива обичам да наблюдавам искреността на емоциите. Както на самите художници, така и на публиката.
Сякаш имате пристрастие към черно-бялата фотография? Това така ли е? А кога предпочитате да снимате “в цвят”?
Да, черно-бялата фотография ми е по-интересна. Английски учени казват, че светът като цяло е черно-бял, а цветовете са плод на нашето въображение. Може би любовта към черно-бялата фотография е повлияна от детството ми. Тогава снимките бяха монохромни, а редките цветни снимки силно изкривяваха цветовете. Между другото, за първи път видях наистина цветни снимки в списание "Америка". Но повечето от снимките ми са в цвят. Защото те са репортажни или пейзажни. Цветът по-добре предава настроението на събитието. По-добре се възприема от зрителя. Репортажите се снимат най-добре в цвят, но понякога осветлението силно изкривява цветовете и ти се иска да ги премахнеш.
Имате ли опит с аналоговата фотография? Смятате ли, че е запазила своя специален чар и има все още място в забързаното ни дигитално ежедневие?
Да, имам опит с аналогова фотография. В началото на 80-те години се занимавах с аналогова фотография като любител, и постигнах известен успех, дори снимах сватби няколко пъти. Аз сам си проявявах филмите, сам откопирах снимките. За съжаление невъзможността да придобия добро фотографско оборудване и политическите промени в страната, спряха обучението ми по аналогова фотография. За пресата вече снимах с дигитална камера. Пристигайки в България, видях камерата на мечтите си "Практика", при антиквар, и веднага я купих за 25 лева. През годините заснех над 100 филма с различни камери и с различен успех. Що се отнася до аналоговата фотография, това е различен вид фотография, като цяло. Ако цифровата фотография все повече се насочва към изкуствения интелект, то аналоговата фотография е все по-близо до камерата на г-н Двуцветко - вътре, в която демонът седи и рисува видяното.
Как се отнасяте към допълнителната обработка на снимките и самият Вие доколко разчитате на подобни редакции в своята работа?
При репортажната фотография често е необходима допълнителна обработка на снимки. Изправянето на хоризонта и преформатирането са често срещани. Доста рядко се налага да използвам Photoshop. Цветът, обаче, е проблем за мен, понякога си мисля, че съм далтонист. Радвам се, че все по-често публикувам снимки без обработка.
Усетът на събитийния фотограф да открива най-подходящата гледна точка вроден ли е или се формира. Вие самият имал ли сте колебания по време на работата си?
Мисля, че това е вродено. Но и вродените качества трябва да се развиват. В този смисъл нямах късмет. Нямах наставник. Имал съм колебания по време на работа, но сравнително рядко.
Доколко е важна качествената и модерна техника за работата на професионалния фотограф? Възможно ли е фотограф, който притежава талант и добър усет, да направи снимки и с по-посредствено оборудване?
Оборудването е много важно за работата на фотографа. То трябва да е не непременно много скъпо, но качествено. Понякога е по-добре да вземете качествено използвано оборудване, отколкото ново, но аматьорско. Това се отнася най-вече за професионалната репортажна фотография. Творец, който има талант и добър усет, може да прави добри снимки и с по-посредствено оборудване. Няма защо да се ограничаваме, геният може да използва и “кибритена кутия”. Например Мирослав Тихи снима със своите Франкенщайн-камери, направени с материали от боклука. Геният на фотографията Владимир Сичев снима със "Зенит", но когато има достатъчно възможности си купува четири камери "Лайка" наведнъж.
Улицата, хората, градската “фауна” и арт събитията? Това ли са темите, които ви вълнуват най-често?
Бих определил приоритетите си така. От една страна монохромни и аналогови снимки, като изкуство. По-нататък арт събития, масови събития, градска "фауна". Но обектите ми трябва да се движат. Не обичам да снимам статични събития, конференции, награждавания. Но пък всъщност няма безинтересни събития.
Как успявате да уловите “духа” и да покажете в интересна светлина едни толкова привидно тривиални и ежедневни събития?
В отразяването на ежедневни събития е добре да се учим от старите художници на жанровата живопис, например Норман Рокуел.
През 2022 година бяхте номиниран за награда Варна за постижения в областта на културата. Около 30 от най-изявените варненски интелектуалци ви подкрепиха в подписка, какво означава това за вас?
Номинирането ми за толкова висока награда ме накара да се почувствам неудобно. Не мисля, че съм направил нещо, достойно за такава кандидатура. Моят проект е недовършен. Сякаш скаут е свалил котка от дърво и за това му е присъдена Нобелова награда. Ето защо мога да приема това само като насърчение за моите усилия.
Моят проект беше за реконструкция на прословутата Дупка. Предложих там да бъде направен инкубатор за гларуси под огромен стъклен купол във формата на глава на Гларус и това да се превърне в туристическа атракция. Моите проучвания показаха, че никъде по света няма подобно нещо и ако се реализира ще донесе голяма известност на Варна.
Притежавате забележителна колекция от стари снимки и картички. Разкажете ни малко повече за нея!
Не бих нарекъл колекция, тази моя сбирка от стари снимки и пощенски картички. По-скоро това е база за мега проект. Имам неясни перспективи да създам с помощта на изкуствен интелект един вид Варна Марвел. Подробно възприемане на Варна от миналия век. Но не въз основа на данни от интернет и заимствани фантазии, а въз основа на стотици и в бъдеще хиляди реални изображения на хора, архитектура, ежедневни детайли. Тази паралелна вселена може да служи не само за забавление, но и за решаване на определени проблеми в урбанистиката или киното. Надявам се широкото настъпление на изкуствения интелект да ми позволи да видя първите резултати през живота си.
Познавате ли отблизо руската общност в града? А украинската?
Дори не знам дали има такава общност във Варна. Преди години присъствах, на опити да се създаде нещо подобно, но то не се състоя - не се случи. Познавам отделни представители, предимно художници. Но избягвам всякакви колективни срещи. Комуникацията с украинците е, че присъствам на техните благотворителни концерти и изложби, посветени на бежанците.
Кое е най-интересното събитие, през годините, на което сте присъствал и сте отразил?
Събитията са наистина много и съжалявам, че имам възможност да посетя само една малка част от тях. През изминалата година най-интересното събитие за мен беше Международното триенале на акварела.
Кои са творците, на които се възхищавате?
От варненските това са Цанко Цанков, Христо Христов, Владимир Иванов, Елица Карабашлиева, Нено Белчев, Васил Василев, Милен Маринов, Mouse… Не мога да изброя всички, наистина са много…
Общувате ли си с други фотографи - българи и чужденци, какво ви вълнува и обсъждате най-често?
С българските фотографи общувам активно. Но истината е, че не чак толкова често, колкото бих искал. Всяка година ходя на Фото Форум Фест, екскурзията на фото клуб "Осмо изкуство". Наскоро бях на среща на Варненското дружество на фотографите, където се обсъждаше пътуване в Африка. Преди тъжните събития от последните години присъствах на Фестивала на руските фотографи в Бяла.
Сякаш не е рядкост да успеете да обхванете по няколко събития с един и същ начален час. Как успявате да се справите? Това, освен сериозен обем фотографски и публицистичен труд е и логистика, разходи за техника и т.н. Разчитате ли от някъде на финансова подкрепа и издръжка?
Велосипедът помага. Но предишният ентусиазъм вече го няма. Обикновено избирам едно събитие на ден.
Проектите ми отнемат много време и пари. Вече ми костваха апартамента. Не получавам помощ от Руската федерация, за пенсия трябва да доказвам правата си. Дори да се преборя за пенсия, получаването ѝ в чужбина е проблем. Ако преди епидемията, войната и покачването на цената на стоките беше възможно да се свързват двата края, сега е почти невъзможно. Налага се да продавам колекционерски снимки и камери. Но купувачи почти няма, цяла България е в подобно положение. Собствениците на галерии помагат, но това е инцидентно. Не разчитам на финансова подкрепа, но пък и не мога да ходя по институции и да искам пари. До известна степен и това, че не говоря български е проблем за мен, когато преговарям с арт-мениджърите. Може би добре за мен би било да потърся подкрепа от различни неправителствени организации и фондове…
Какво бихте пожелал на читателите на ВАРНА Е?
