Филм за вековния юбилей на Военноморския музей във Варна получи престижна награда

Кристална статуетка и диплом в категория "Документални филми" получи продукцията на MU-Vi.tv, телевизията на Медицински университет "Проф. Д-р Параскев Стоянов" и младите репортери от редакционната колегия на вестник "НахОДКи" при ЦПЛР – Общински детски комплекс, гр. Варна.

Това стана по време на официалната церемония по връчване на отличията от XII Международен детски и младежки медиен фестивал "Арлекин", която се състоя в Английския двор на Археологически музей – Варна.

Документалната продукция е озаглавена "По килватера на времето" и е посветена на 100-годишнината на Военноморския музей във Варна. С нея бе открита програмата на форума и заслужено спечели аплодисментите на жури и публика.

Фестивалът "Арлекин" подкрепя иновативното мислене на младите хора. Той дава възможност на деца и младежи до 29 години с усет към изкуството да се изявяват със свои фотографии, филми, клипове, анимация, YouTube канали и презентации. 

"Конкурсът има за цел да стимулира детската и младежка фантазия и творчество за създаване на телевизионни предавания и репортажи, музикално предаване, рекламни клипове, детска новела и сериал, спортно предаване, новинарска емисия, интернет медии и радиопредавания, включващи всички жанрове. Тази година темата е свободна, а мотото на фестивала е "Светът в моите очи", информират организаторите.

Филмът "По килватера на времето" бе създаден с изключителното съдействие на Националния военноисторически музей – София.

Премиерата на документалната продукция се състоя в края на май в концертната зала на Младежки дом.

Прожекцията тогава  бе уважена от командира на Военноморските сили на Република България, контраадмирал Кирил Михайлов, от кап. 3 ранг Боряна Янкулова от Военноморска база – Варна и служители на базата, д-р Марияна Кръстева – директор на Военноморски музей – Варна, проф. Антония Димова – декан на ФОЗ към МУ – Варна, Монка Николова – директор на ОДК – Варна, д-р Росица Младенова – директор на МФДММИ „Арлекин“, офицери от резерва и радетели за морската идея.

"Роден съм на 25 октомври 1923 г.  Баща ми е бил войвода, участник в националноосвободителното движение на Армения. През 1922 г. пристигат с майка ми в гостоприемна България. Влязох в казармата на 15 септември 1943 г. в 8-и пехотен приморски полк. На 9 септември 1944 г. службата ми бе завършена, но 12 дни по-късно се записах в полка доброволец. Когато войската следобед тръгна към гарата, баща ми ме дръпна, прегърна и каза:

“Никога не бягай назад!”

Защо се записах доброволец ли? През месец май 1944 г. бяха арестувани 9 души от съпротивителното движение. В полицията бяха поставени на животински инквизиции, а след това – качени на моторна лодка, от упор застреляни и с камък на врата хвърлени край нос Галата. Един от тях бе сватът ми. Не можех да остана наблюдател."

Бил е член на РМС. Преди влизането в армията работи като заварчик в корабния завод. На 5 май 1943 г. се опитва да взриви един от немските десантни кораби, акостирали във Варна – заварява и имитира авария, с надежда да се запалят складирани експлозиви.

“Тогава от отсрещния кораб моряк би камбаната и изскочи капитан с пистолет в ръка. Можеше да ме застреля на място, но аз използвах божествена лъжа. Извиках: “Хайл Хитлер”. Той свали пистолета, двама души с маски слязоха в трюма да измъкнат експлозивите.”

После е пътят към фронта:

"Тръгнахме от Варна в т.нар. свински вагони, два ешелона, един наш, другият съветски. Стигнахме край Ниш, там ни чакаше прехвалена есесовска дивизия. Бе се окопала чрез железобетонни укрепления. Бях в щурмовия взвод. Когато атакувахме, се озовах сам на 35 метра от врага. Стрелях с картечницата, по мен последва барабанен огън. Окопах се. След време, когато немците помислиха, че съм загинал, хвърлих бомба на 2 метра пред мен. После още една, получи се димна завеса, оттеглих се. Стреляха с минохвъргачки – мен, не ротата отсреща. Една граната се залепи на лицето ми. Кръвта шурна като водопад. Озовах се в болница. Изпълних съветите на лекарите да оставя парчето вътре да се стопи. Даваха ми една седмица да се върна в България, аз им казах, че съм доброволец и искам да продължа напред.

Мислех, че ако ме улучат, куршумът ще мине през тялото ми, ще влезе, излезе и пак ще остана жив.

Свикнал съм да бодърствам, веднъж бях 48 часа на първи пост. После започна сражение. Успях да вляза в естествен окоп, заспал съм

Като се събудих, видях около мен много снаряди, помислих, че нашата рота се е придвижила. Имаше една рекичка, преминах през нея към другия скат. Но чух немска реч. Пуснах се по склона обратно с краката надолу. После забелязах трима души на една минохвъргачка. Не се реших да стрелям, щях да бъда обкръжен. Забелязах на около 100 метра наша група. Повиках им, те ми махнаха да мълча. Полека-лека пак се придвижих към местността, в която първоначално бях легнал. Стоях свит, не мръдвах. Среднощ чух край мен немски караул. Но още по-късно – българска реч. Така се спасих."

На Шайковска чука българският полк превзема първите немски окопи. Но германците атакуват флангово, пада сняг.

“Някои от войниците бяха страхливи, побягнаха назад. Не ме послушаха да стоят на позициите си. С очите си гледах как стават жертва на германците.

Отдръпнах се, а когато снегът се превърна в много големи парцали, се придвижих назад. Първият окоп не ми хареса, вторият не ми хареса, влязох в третия. И една минохвъргачка гръмна във втория окоп, уби нашия войник в него.”

8-и пехотен полк стига до албанската граница, после в Нови Сад е сменен от 31-ви силистренски полк, който потегля за Драва. На 24 януари 1945 г. варненци са у дома, а на 5 февруари Левон… кротко държи електрожена в корабостроителния завод.

Какво ли да го питам на финала? Само едно – вярва ли в Бог. Левон Ованезов цитира почти дословно Айнщайн:

“Емоционална устойчивост за вашите логически стойности – това е идеята за моя бог. Но аз чувствам, аз знам, че има много неща по света, които не са достъпни за нас. Те крият в себе си висшата красота, висшата мъдрост. Те са източник на религиозността. Дядо ми е бил свещеник знахар, приканвам ви да се присъедините към мен”

ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ (1923 г.- 2020 г.).