Истинска история: "Мислех, че куршумът ще влезе, излезе и пак ще живея"

"Роден съм на 25 октомври 1923 г.  Баща ми е бил войвода, участник в националноосвободителното движение на Армения. През 1922 г. пристигат с майка ми в гостоприемна България. Влязох в казармата на 15 септември 1943 г. в 8-и пехотен приморски полк. На 9 септември 1944 г. службата ми бе завършена, но 12 дни по-късно се записах в полка доброволец. Когато войската следобед тръгна към гарата, баща ми ме дръпна, прегърна и каза:

“Никога не бягай назад!”

Защо се записах доброволец ли? През месец май 1944 г. бяха арестувани 9 души от съпротивителното движение. В полицията бяха поставени на животински инквизиции, а след това – качени на моторна лодка, от упор застреляни и с камък на врата хвърлени край нос Галата. Един от тях бе сватът ми. Не можех да остана наблюдател."

Бил е член на РМС. Преди влизането в армията работи като заварчик в корабния завод. На 5 май 1943 г. се опитва да взриви един от немските десантни кораби, акостирали във Варна – заварява и имитира авария, с надежда да се запалят складирани експлозиви.

“Тогава от отсрещния кораб моряк би камбаната и изскочи капитан с пистолет в ръка. Можеше да ме застреля на място, но аз използвах божествена лъжа. Извиках: “Хайл Хитлер”. Той свали пистолета, двама души с маски слязоха в трюма да измъкнат експлозивите.”

После е пътят към фронта:

"Тръгнахме от Варна в т.нар. свински вагони, два ешелона, един наш, другият съветски. Стигнахме край Ниш, там ни чакаше прехвалена есесовска дивизия. Бе се окопала чрез железобетонни укрепления. Бях в щурмовия взвод. Когато атакувахме, се озовах сам на 35 метра от врага. Стрелях с картечницата, по мен последва барабанен огън. Окопах се. След време, когато немците помислиха, че съм загинал, хвърлих бомба на 2 метра пред мен. После още една, получи се димна завеса, оттеглих се. Стреляха с минохвъргачки – мен, не ротата отсреща. Една граната се залепи на лицето ми. Кръвта шурна като водопад. Озовах се в болница. Изпълних съветите на лекарите да оставя парчето вътре да се стопи. Даваха ми една седмица да се върна в България, аз им казах, че съм доброволец и искам да продължа напред.

Мислех, че ако ме улучат, куршумът ще мине през тялото ми, ще влезе, излезе и пак ще остана жив.

Свикнал съм да бодърствам, веднъж бях 48 часа на първи пост. После започна сражение. Успях да вляза в естествен окоп, заспал съм

Като се събудих, видях около мен много снаряди, помислих, че нашата рота се е придвижила. Имаше една рекичка, преминах през нея към другия скат. Но чух немска реч. Пуснах се по склона обратно с краката надолу. После забелязах трима души на една минохвъргачка. Не се реших да стрелям, щях да бъда обкръжен. Забелязах на около 100 метра наша група. Повиках им, те ми махнаха да мълча. Полека-лека пак се придвижих към местността, в която първоначално бях легнал. Стоях свит, не мръдвах. Среднощ чух край мен немски караул. Но още по-късно – българска реч. Така се спасих."

На Шайковска чука българският полк превзема първите немски окопи. Но германците атакуват флангово, пада сняг.

“Някои от войниците бяха страхливи, побягнаха назад. Не ме послушаха да стоят на позициите си. С очите си гледах как стават жертва на германците.

Отдръпнах се, а когато снегът се превърна в много големи парцали, се придвижих назад. Първият окоп не ми хареса, вторият не ми хареса, влязох в третия. И една минохвъргачка гръмна във втория окоп, уби нашия войник в него.”

8-и пехотен полк стига до албанската граница, после в Нови Сад е сменен от 31-ви силистренски полк, който потегля за Драва. На 24 януари 1945 г. варненци са у дома, а на 5 февруари Левон… кротко държи електрожена в корабостроителния завод.

Какво ли да го питам на финала? Само едно – вярва ли в Бог. Левон Ованезов цитира почти дословно Айнщайн:

“Емоционална устойчивост за вашите логически стойности – това е идеята за моя бог. Но аз чувствам, аз знам, че има много неща по света, които не са достъпни за нас. Те крият в себе си висшата красота, висшата мъдрост. Те са източник на религиозността. Дядо ми е бил свещеник знахар, приканвам ви да се присъедините към мен”

ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ (1923 г.- 2020 г.).

Варненци отбелязаха 111-ата годишнина от едно от най-трагичните събития в историята на ХХ век - Арменският геноцид от 1915 година. Събитието в знак на почит пред паметта на 1,5 милиона невинни жертви се състоя пред паметника в градинката на Регионалния исторически музей, издигнат през 2004 г. като знак на благодарност към българския народ за приемането на арменските бежанци след събитията от 1915 година.

По-рано през деня представители на арменска общност във Варна се събраха в църквата "Свети Саркиз", където по традиция беше произнесено възпоменателно слово и молитва за загиналите в геноцида. Последва и шествие, което премина по пешеходната част на булевард "Княз Борис I", бул. "Сливница" и достигна до Паметника на благодарността. 

Възпоменателните шествия и церемонии по традиция се състоят на 24 април, отбелязван като Международен ден в памет на жертвите на Арменския геноцид. На тази дата през 1915 г. в Истанбул (тогава Цариград) са арестувани и по-късно екзекутирани стотици арменски интелектуалци, духовници и общественици. Това се счита за началото на опитите за заличаване на арменската общност. На 24 април 2015 година, във връзка с отбелязване на 100-годишнината на събитието, българското Народно събрание приема декларация, с която признава "масовото изтребление" на арменци.

По време на възпоменателните събития бе отбелязано, че тази дата е и ден за дълбоко осмисляне на цената на човешкия живот, значението на историческата памет и отговорността на обществата подобни трагедии никога да не бъдат забравени или повторени. Изразена бе и искрена признателност към българския народ за проявеното състрадание и гостоприемство към арменците, намерили убежище в България в тежък исторически момент.