140 години от създаването си чества Регионалната библиотека "Пенчо Славейков"

Регионалната библиотека "Пенчо Славейков" във Варна чества 140 години от своето създаване. По този повод бе проведена национална дискусионна среща на тема "Библиотеката – идея и реалност", гост на която бе кметът Иван Портних. Той се обърна към участниците във форума със специално послание.

"Поздравявам целия екип - директора Радка Калчева, всички бивши и настоящи служители, които през годините са работили и продължават да работят всеотдайно за развитието на този дом на духовността. Какво е най-важното в една библиотека? Книгите? Всъщност, и най-голямата  колекция остава самотна, ако до нея не се допре ръката на четящия човек. За да развием това общуване, заедно започнахме да сбъдваме една голяма мечта - да изградим нова сграда за нашата библиотека. И тук не мога да не спомена заслугите на един знаков директор на библиотеката - Емилия Милкова, която вече не е сред нас!"

Портних припомни, че Община Варна проведе международен архитектурен конкурс, бе избран и проект.

"Сериозната сума за изграждането на сградата обаче се оказа голямо предизвикателство, а икономическата криза още повече усложнява изпълнението на проекта. Затова в началото на новия програмен период го включихме като приоритет в един от най-важните стратегически документи на Варна - Планът за интегрирано развитие на общината (ПИРО), за да имаме възможност да търсим средства от Европа. За съжаление, през последните две години правителствата не отвориха нито една важна европейска програма, с което блокираха възможностите за кандидатстване за европейско финансиране! Все още не е преведено и нито едно евро по Националния план за възстановяване. Въпреки това, ще продължим да търсим начини да сбъднем този проект, независимо от икономическите и политическите кризи и сътресения. Знам огромното желание на всички приятели на книгите, благодаря им сърдечно за търпението, подкрепата и доброто партньорство".

В знак на уважение към институцията Портних връчи почетен плакет на кмета на директора на РБ "Пенчо Славейков" Радка Калчева.

Библиотека в морската столица е създадена от "Варненската Книжевна дружина" през 1883 г. с щедрите дарения на видни общественици и родолюбци от града. Сред основателите са Михаил Колони, Кръстю Мирски, Харалан Ангелов и Никола Живков и др. През 1887 г. с държавен указ е именувана на големия български поет Пенчо Славейков. Тя е най-голямата библиотека в региона и притежава универсална колекция, съдържаща над  870 000 библиотечни документа.

Варненската библиотека е сред пионерите в издаването на електронни библиографии в България. От 1990 г. технологичните процеси по обработка на библиотечните документи, както и обслужването на читателите са изцяло компютризирани. През 1992 година тя е първата, която регистрира интернет домейн. Справочният апарат на библиотеката (каталози и картотеки) се поддържа  в онлайн вариант. От 2016 г. на разположение на читателите са точки за самостоятелно заемане и самостоятелно връщане на книги.

Регионалната библиотека "Пенчо Славейков" е член на Българската библиотечно-информационна асоциация, на Балканската библиотечна асоциация (Balkan Libraries Union), участва като партньор в различни програми на неправителствени организации и културни институти – Програма "Глобални библиотеки"- България, Британски съвет, Гьоте Институт, Алианс Франсез и други.

Официалната празнична програма на продължава и утре с артистичен хакатон на живо, с участието на младите артисти от The Graff’s, които ще изрисуват с графити читалните зали в основната сграда на библиотеката.

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.