“Чаша, пълна с утеха” е новата уютна книга на Карън Хокинс

С „Повелителката на книгите“ Карън Хокинс покани любителите на магическия реализъм на уютно пътешествие към вълшебното южняшко градче Дъв Понд, където книгите дишат, живеят и понякога дори говорят.

Сега е време да чуем историята на още една от сестрите от чудатото семейство Дъв, която ще ни предложи „Чаша, пълна с утеха“ във втория роман на американската писателка.

В духа на книгите на Хедър Уебър, Алис Хофман и Мамен Санчес, „Чаша, пълна с утеха“ е проницателна и завладяваща история за любовта и семейството, приятелството и изцелението.

„Не можем винаги да поправим счупеното. Понякога трябва просто да приемем последствията и да оставим времето да излекува нещата, доколкото може.“

След месеци безсънни нощи Ейва Дъв е съвсем близо до това най-после да сбъдне мечтата си и да си отвори свой собствен чаен салон. Наследила уменията си от леля си, Ейва отдавна знае как да приготви точната „Чаша, пълна с утеха“, персонализирана спрямо нуждите на всеки човек.

Но колкото повече датата на откриване на салона наближава, толкова повече нещата започват да се объркват и Ейва е изправена срещу истинско чаено произшествие.

Внезапно чаят, който доскоро е приспивал клиентите безотказно, вече ги държи будни до зори. Чаят, разпалвал романтични пламъци, пък кара хората да споделят най-мрачните си тайни, а този против тревожност – да зяпат в огледалото с часове. Ейва се впуска в отчаяно търсене на причината за настъпилата какофония, която ще я отведе до собственото ѝ минало и една дълго пазена тайна, застрашаваща щастието на най-близките ѝ.

Междувременно успешната архитектка Елън Фостър се завръща в Дъв Понд за погребението на отчуждената си дъщеря. Изпълнена със скръб и угризения, Елън е решена да ремонтира порутената къща на дъщеря си, да я продаде и да отведе внучката си Кристен далеч от този град. Но Кристен изобщо не планира да напуска Дъв Понд и приятелствата, които е създала там. Ето защо младото момиче се впуска в търсене на отсъстващия си баща.Историите на три поколения жени, техните мечти и стремежи, болки и въздишки се събират сред страниците на този топъл роман с голямо сърце, който ни припомня, че истинската магия се крие в това да приемаме другите и да прощаваме грешките.

Поръсен с обилна доза южняшки уют, канелена щипка магически реализъм и лъжичка книжна сладост, „Чаша, пълна с утеха“ на Карън Хокинс е чудата история за надеждата и вторите шансове, в чиято чаена прегръдка читателите ще се почувстват обратно у дома.

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.