Деликатни ситуации от света на възрастните разяснява на децата новата книжка „Татко ме избра“

Отглеждането на дете често поставя родителите в деликатни ситуации, в които трудни разговори от света на големите трябва да бъдат преведени на разбираем и достъпен за детската психика език.

Именно такъв сценарий разглежда новата книга „Татко ме избра“ от обичаната детска писателка и носителка на Националната награда „Константин Константинов“ – Анета Дучева. В нея авторката на „Лунната люлка“ и приказките „Балерината от лунната люлка“ и „Пиано от картон“ обяснява чрез историята на Тишо много проблеми, с които се сблъскват децата на разделени родители.

"Защо мама и татко са разделени? Значи ли това, че не ме обичат? Какво ще стане, ако те си намерят други половинки? А ако им се родят и други деца?"

„Татко ме избра“ ни запознава с малкия Тишо, който ходи на училище, учи си уроците, обича да играе футбол и да прекарва време със своите съученици. Но Тишо е различен. Той е Щърково дете, защото си няма татко, а живее само с майка си. Другите деца често му се присмиват, но в повечето време това не го притеснява, защото Тишо знае, че майка му е най-прекрасният човек на света и никога няма да го изостави. Но когато в живота на майка му се появява Ник – неин приятел от студентските години, с когото тя прекарва все повече време – момчето започва да се тревожи. Какво ако майка му се влюби толкова много в Ник, че в живота ѝ не остане място и за него? Поставен в тази трудна ситуация, Тишо ще трябва да разбере, че човешките сърца могат да поемат неограничено количество любов. И че думата „баща“ може да има много значения.

Написана с много любов, мъдрост и нежност, „Татко ме избра“ е модерна приказка, в чиито главен герой ще се припознаят както малки, така и по-големи деца. Подобно на останалите ѝ истории, и тази приказка от Анета Дучева е подплатена с характерните за стила ѝ нежност и обич, които да вдъхнат увереност не само на малките читатели, но и на техните родители заедно да преминат през трудните моменти. 

Украсено с прелестните илюстрации на художничката Васи Стоянова – Valeia, това издание е лъч надежда за всеки, който има нужда да чуе неговото послание.

Анета Дучева е автор на истории за деца от всички възрасти. Разказани нежно и внимателно, книгите ѝ провокират размисъл и разговор между малки и големи читатели по трудните и сложни теми от живота. Анета Дучева е отличена с Националната награда „Константин Константинов“ за 2014 г. за книгата си „Лунната люлка“, приказките „Балерината от лунната люлка“ и „Пиано от картон“ са включени в читанките. Освен в много училища и библиотеки в България и Германия, книгите ѝ са представяни на Панаира на книгата в Лайпциг, на Международния панаир на детската книга в Болоня, на Националния фестивал на детската книга в Сливен, в Българския културен институт в Берлин.

Васи Стоянова, която твори под псевдонима Valeia, завършва „Книга и печатна графика“ в НХА. Работи над различни проекти, но илюстрациите на детски книги са голямата ѝ любов. Мечтае да отвори резерват за еднорози.

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.