Книга разкрива тайните на „Френското изкуство да живееш добре“

Страната на любовта, модата и виното. Страната на художниците и писателите; на непреходната красота и насладата от бавния живот – това е мистичната и вдъхновяващата Франция, която запленява милиони туристи всяка година със своята кухня, мода, архитектура и култура.

Коя обаче е тайната на френския начин на живот, която го прави толкова неподражаем и обаятелен? И можем ли да я приложим и в собственото си ежедневие?

В магията на „Френското изкуство да живееш добре“ ни потапя родената в Америка преподавателка по френска ренесансова литература и култура Кейти Яндел, която събира цялата си любов, възхита и впечатления от Франция и се заема с нелеката задача да запечата в думи онова, което французите наричат la joie de vivre – радостта от живота.

Както датчаните си имат hygge, а италианците – своята dolce far niente, така и французите откриват онзи еликсир на радостта в la joie de vivre. Впускайки се в детайлен разказ за литературата и културата, историята, хумора, архитектурата и порядките на французите, Кейти Яндел отвежда читателите на обширно, забавно и информативно пътешествие из истинската Франция – в търсене на щастието като фундаментално френско понятие. 

Как изкуството се просмуква и във всекидневието на французите? Защо кухнята е толкова важен елемент от живота им? Защо празненствата и храната са неразделна част от френската култура? Защо физическата близост е толкова ключова при общуването във Франция? И до каква степен един чужденец може да усвои „Френското изкуство да живееш добре“?

Като се опира на годините, които прекарва във Франция – първо като студентка, а после като майка и преподавателка –  Кейти Яндел изплита изпъстрен с много анекдоти и чувство за хумор разказ, който рисува честен и задълбочен портрет на френската душевност.

От него ще научите в коя част на Франция с колко целувки по бузите се поздравяват хората (и от коя буза да започнете първо, за да избегнете неловките ситуации). Ще разберете какво представлява една истинска френска сватба. Ще се озовете в многобройни смешни ситуации, сякаш излезли от сериала „Емили в Париж“. Но и ще откриете най-голямото предимство на la joie de vivre – тържеството на духа, свободата да мислиш, да изказваш мнение, да търсиш и да се радваш, да се смееш и да намираш радост във всеки миг.

Във „Френското изкуство да живееш добре“ Кейти Яндел издава достатъчно, за да помогне на всеки читател да се докосне поне до частичка от онази наглед естествена лекота на съществуването, която французите толкова грациозно носят в себе си. И ни показва как да я пренесем в своя собствен живот, в мечтите и във въображението си.

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.