Красиво ново издание на "Коледна песен" бе представено в навечерието на празника

Едва ли има по-неизменна част от коледния литературен канон от повестта на Чарлз Дикенс "Коледна песен" – най-трогателният и празничен разказ, който вече над 180 години вълнува читателите по света. 

Истинските ценители у нас ще могат да прочетат безсмъртната история за оригиналния Гринч – Ебенизър Скрудж – в ново, луксозно издание в авторитетния превод на Венцислав К. Венков и с илюстрациите на обичаната норвежка художничка Лиса Айсату, което излезе месец преди празниците и е един от най-предпочитаните подаръци. 

Позната на малки и големи с докосващите издания „Цветовете на живота“, „Момичето, което искаше да спаси книгите“ и „Сезоните спят, поспи си и ти“, Лиса Айсату вдъхва нов живот на добре познатата и обичана „Коледна песен“ – вечната литературна симфония, чието послание продължава да блести ярко през вековете.  

„Колко справедливо, безпристрастно и благородно е устроен светът, така че съдържащата се в болестите и мъките зараза да се лекува с далеч по-неустоимо заразителния смях и с доброто настроение.“

Кое ѝ е веселото на Коледата? Какво му носи на човек Коледата? Защо изобщо трябва да има Коледа?

Тези въпроси изяждат отвътре скъперникът Скрудж, който сякаш сам стои като единствен защитник на разума пред безумната лудост, завладяла света на Бъдни вечер. 

Хапливият, остър студ, който само кара останалите хора още повече да бързат към топлите си домове и отрупаните трапези, сякаш се е разпрострял в душата на стиснатия и сърдит старец. И никоя свещ няма достатъчно сила, за да го сгрее. 

Когато обаче той се опитва да си легне, сънят му убягва. Защото в коледната нощ на Скрудж му предстои да срещне не един, а цели три призрака от миналото. И с всеки от тях той ще научи нов урок. 

И ще разбере, че на Коледа наистина се случват чудеса – най-вече в човешките сърца… 

Невероятно нежна и докосваща, магична и блещукаща със светлината на отрупано празнично дърво, „Коледна песен“ е истински шедьовър, който запечатва в себе си не само ненадминатия талант на вечния разказвач Чарлз Дикенс, но и ни носи храна за размисъл по повод теми като самотата и алчността, съмнението, вярата и истинския смисъл на Коледата. 

Обогатена със спиращите дъха илюстрации на Лиса Айсату и с многобройни изяснения и бележки под линия, които правят изданието подходящо и за по-малките читатели, тази книга се превръща в безценно допълнение към домашната библиотека. Книга, която да се предава и чете от родител на дете и да носи в себе си семейния уют, любовта към книгите и духа на празника.

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.