Мобилно меню

На вълните на Елена Владова

Лекотата носи смисъл в творчеството на автора, пише Диян Божидаров в блога си dbozhidarov.com
На вълните на Елена Владова

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

 

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

 

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.

2024 © Варна е / източник: Блогът на Диян Божидаров, снимка: Яков Шустов

Гергана Лаптева представи нов исторически трилър

"Съкровището на Цезар" пренася читателите в свят на древни тайни, археологически загадки и съвременни интриги
Гергана Лаптева представи нов исторически трилър

"Съкровището на Цезар" – новият исторически трилър на Гергана Лаптева обещава да пренесе читателите в свят на древни тайни, археологически загадки и съвременни интриги.

Какво се крие в древен свитък, изпепелен при изригването на Везувий и спасен от забравата с помощта на съвременни технологии? Историята и археологията оживяват в "Съкровището на Цезар" – нов роман в характерния стил на Гергана Лаптева, пълен с напрежение, загадки и неочаквани обрати. Началото е поставено от реално събитие – изригването на Везувий през 79 г. и откриването на Вилата на папирусите в Херкулан. Там, под тонове пепел, са запазени древни документи, за които се предполага, че са част от изгубеното наследство на Александрийската библиотека.

Гергана Лаптева споделя: "Идеята се зароди, когато прочетох за съвременни технологии, които позволяват разчитането на древни, почти унищожени папируси. Това ме вдъхнови да създам сюжет, в който преплетох реални факти и научни изследвания, както и личности като Александър Македонски, Цезар и Клеопатра."

Главните герои – Александра Верон и Коста Марков, поемат по следите на мистериозен свитък, указващ местоположението на т. нар. "Съкровище на Цезар". От Неапол, Крит и Александрия, през Амфиполи и Филипи до Хераклея Синтика, те попадат в лабиринт от древни загадки, политически интриги и опасни преследвания.

В същото време, в Сандански, Петрич и малкото село Лешница, журналистка и криминален инспектор се изправят пред собствена загадка – съвременна престъпна схема, чиито корени се преплитат с древната жажда за власт и тайни.

"Всички описани археологически обекти, религиозни храмове, исторически личности и събития са реални. Героите са плод на художествена измислица, но вдъхновени от реални хора, които познавам или са ме впечатлили", отбелязва авторката. 

"Историята не е просто фон, а активен участник в романа", подчертава Лаптева и допълва: "Най-голямото предизвикателство беше да намеря баланс между истина и фикция, така че книгата да бъде едновременно увлекателна и образователна."

"Съкровището на Цезар" се издава от Егмонт. Книгата вече е налична във всички големи книжарници, както и онлайн. 

2025 © Варна е