Мобилно меню

С Ван Гог при красотата и безсмислието

Пътепис на Диян Божидаров, за смисъла и красотата на нищоправенето
С Ван Гог при красотата и безсмислието
738

Слизам на Дъскотна, целя се във Вишна – села в Източна Стара планина, в сърцето ѝ, сред камчийския пролом. Дъскотна е по-известно, понеже има гара, част е от пътя Ком – Емине. Вишна е отвъд Камчия, с нищо не е известно.

Дошъл съм на разходка. Ей така, от време на време, слагам пръст на картата и… – крада час-три. Вишна съм я „нацелил“ отдавна. Топла есен е, сега е моментът.

Човек на гарата ме измерва от глава до пети. „Здрасти. Абе тук имало един въжен мост, знаеш ли къде е?“, стрелвам. Не знае. И да ме бе упътил, нямаше да послушам. Камиони карат баластра, шофьорите ми махат – ясно, свои сме си.

Както сте подразбрали, разучил съм района. Между гара Дъскотна и Вишна има стар въжен мост, по който много трудно се върви. Приятел пътешественик го описа преди време – лазил по корем върху дъските, макар да ги нямало почти. Исках да го видя тоя мост. Естествено, не съм луд да мина по него. Но съм виждал Камчия до пети дълбока, викам си, ще я прецапам.

Залутах се по полето край реката, „изпуснах“ моста. Поех към Вишна по царския път – асфалтово шосе. Обаче то е още по-опасно трасе, понеже е рай за джигитите. Колите – хубави, купени след гурбет в Германия. Асфалтът – прекрасен. Газ с 200! Такова е положението във всеки слабо населен край у нас. Трепят се… Та, мисля си: кога асфалтът е рай, кога не е…

Вървя нагоре към Вишна, пътят е 3-4 километра. Пейзажът: поле, в средата шосето, в дъното Вишна; над нея хълмове, зад тях върхове; в единия край Камчия се вие под скали; ниви, чешма, колиби. Слънцето ми е приятел – хвърля мастилено жълто; заедно с есенните листа, вървя сред златна феерия. 

Колибите са много интересни. Празни, но обитаеми. Пръснати. Явно се ползват за наглеждане на зарзават и животни. Понеже долината не е голяма, пък и шосето леко катери, пред мен с височината се отварят всичките ниви и колиби – пъзел, осветен от слънцето. Застинал пъзел, защото хора няма. Не мога да го местя, обаче мислите си – да.

Нещо с усеща. То пипа кожата. На езика ми е да го кажа, в ума – да го проумея. Накрая разбирам – тишината. Златист пъзел от ниви, колиби, гори над тях, и аз в средата – с тишината.

Това не е тишина като при нещо празно. Чуват се звън на животни, насекоми, далечни човешки гласове. Това е тишина, като при красив пейзаж от картина. 

Насочвам се към лека височина до входа на селото. По нея има гора, под нея – поле, крави пасат. Ясно е – ще се поизтегна точно на „ръба“ над полето – тялото на слънце, главата на сянка. И така ще прекарам трите часа тук, загледан в пъзела.

В самото село няма да влизам. Джамията не ми е интересна, трудовите хора – също. Журналист съм, главата ми е контейнер от чужди думи, изречения, новини, суети… Бягам от тях.

Посядам на ръба, точно над полето, под дървесните корони. Гледам, съзерцавам, нищоправя. Много хора ми се чудят защо бия толкова път и нищоправя. Ами…, за да нищоправя – без да се катеря, моря, самоизтезавам. А и гледката е веднъж: … дори далечни балкански села белеят по върховете. Вероятно и мен ме гледа човек от тях. Гъсти гори също виждам, и прави дървесни редове по баирите  – овошки в планината.

Всеки един от тези светове е различен. Камчия например, се вие не само до скали, но и под схлюпен коридор –  тъмнозелени студени клони крият реката-змия. Някъде там следва да е останал въженият мост…

Хора все така не виждам, но се усещат. Чувствам, например, че на стотина метра от мен, пак по ръба на моята височинка, има човек. Това е пастирът на кравите. Бях видял по-рано колибката му – палатка, укрепена с това-онова. Сигурен съм, че от нея надзирава кравите като Иван Асен Клокотница – тая е тук, оня там, тия третите се отдалечават опасно… 

А аз се мъча да се отдам на спокойствието. Трудно ми е. По навик, където отида, главата ми почва да произвежда изречения – във връзка с мястото – журналистически дефект. Пъдя този навик. Търсенето на изречения, на смисъл, уморява. Красотата не е в умората, нито в постоянното търсене на смисъл.

В един момент обаче погледът ми сам го намира – жена, сама сред полето, бута по шосето куфар на колелца – същото шосе, по което аз вървях преди малко. Тя излиза от Вишна, върви към гара Дъскотна. 4 километра ще бута сама куфара.

Жената е нормално облечена, модерно. Хубава прическа, яки обувки. Няма изостаналост в картината. Просто бута сама куфар 4 километра.

Стара планина, долина. Петна от ниви, заобградени с хълмове, върхове и села далеко на височина. В средата, най в средата, в центъра, жена с куфар. Върви. Сама с нивите, колибите, тишината. Има нещо монументално в картината. Може би е нейната самота насред природните фигури? Или вървежът ѝ, геометрията да разполови пейзажа? Или че идилията предполага каруца, но каруци отдавна няма в селата?; а път – хубав, лъщящ, заедно със самота и куфар на колелца – всички те насред топла природа – гъделичкат възприятията на зрителя, смесвайки несъвместимото ? Или пък и зрителят е интересен, тоест аз, защото наблюдавам жената открито без тя да подозира за мен – улавяйки с чувство неуловими неща?

Не знам. Но ако бях Ван Гог от XXI век, ясно е какво щеше да последва. Слънчогледите са току-що прибрани, влак си има в далечината.

Винаги съм смятал, че думите никога не са имали шанс пред изображението. Вече го считам повече от всякога.

След малко жената влезе в сенките на реката. Продължи по пътя си, а моята картина остана без нея. Сигурен съм, че естетиката втори път няма да ми предложа жена с куфар на колелца насред 4 километра долина и върхове.

Времето минава. Ще тръгвам. Трябва, но не искам. Погледът ми все така се скита из пъзела. Забелязвам, че Камчия никак не е плитка. Ще я прецапам, ама друг път.

Решавам да се разходя сред гората над мен. Грях е през есента човек да не се остави дърветата да хвърлят листа върху него. Не падат много, вятърът е слаб. И все пак като паднат, пада помада.

В гората се оказват гробищата на селото. Белите му камъни са златистозелени заради слънцето и листата.

В един момент се усещам, че остава малко време до влака обратно. А имам да изминавам поле с крави и 4 километра. Без куфар. Пейзажът ще бъде изоставен от ненарисувалия го, но помнещ автор.

Без куфар, но ако има куче до стадото?! Смущавам най-напред пастира: „Добър ден, има ли куче тука?“ – „Няма, колега“; „А пряк път до гарата?“ – „Има, ей тук надолу, по един въжен мост“; „Ама може ли да се мине по него? Да не би да не може?“ – „Може, може, само малко клати“. Това е моят въжен мост. Но повярвах на пастира единствено за кучето.

Последва бяг! – през кравите, електропастир, падайки, ставайки… – като ракета летях. И… изтървах влака.

Може би се питате, защо не повярвах на пастира за моста. Нито щях на човека на гарата в началото. Отговорът е, че не обичам рисковете. Може би си бяхте помислили, че като ходя сам по горите и нищоправя, съм ексцентрик… Обратното е – не съм. Просто това е моят начин на разпускане. А не да запретна татуиран бицепс на кафене пред ФК (варненец съм), или да ритам мачле с връстници.

Не обичам също така да препускам с баби или не-баби планинарки от туристическите дружества. Що за чудо и да бързаш и се изморяваш там, където ти е хубаво?

Два часа остават до следващия влак – ще ги ползвам да намеря най-после въжения мост. Няма да минавам по него (ползвах пак царския път за оттатък реката), а да го видя, разгледам.

Там съм. Мост чудо, не се шегувам.

Това е изключително съоръжение, „невероятно“ по характер със своите голи ръждиви железа – като колове стърчат, да убиват невнимателните; и стоманено въже, на което, ако не се спънеш, ще се обесиш – точно откъм моя подход в момента. Представяте ли си да бях послушал пастира – и препускайки за влака, се добирам до моста; лазя по дъските над реката, треперя, триумфално успявам все пак, за да… се натъкна на стърчащите железа!!

Или трябваше да скоча във водата, или да се кача на влака окървавен, инфектиран с ръжда.

„Може, може да минеш! Само малко клати“. Казвам ви, не вярвайте на непознати!

Обаче около моста е такава красота, каквато, признавам, не мога да опиша. Гъсти дървета, лиани, стволове директно в реката, корони и храсти, храсти с корони… Лонгоз, който тук-там се превръща в нормална гора, колкото да влезе човек в него. И много листа, посипани върху непомръдващата вода. Водата не мърда, листата не мърдат, мостът не мърда – всеки момент, мислех си, ще мръдне горски призрак до мен.

Това бяха едни от най-пълноценно прекараните мои два часа сред природата.

Разхождам се край коритото, виждам колиба от шума. Фея живее? Баба Яга? Часовой, който пази врага да не мине по моста? А, на рибари, сетих се. Забелязва се и някакъв бял лист, забучен в средата на самия мост. Писател ли е минал, не знам. Ама и оцелял на бурите лист живее сред магията тук. 

Красота, още красота по Камчия. Тишина, пак красота… Хладна, с леки тръпки съпроводена, неясна… – но красота. Виждам се тук с шезлонг. И голямата ми дъщеря до мен, в свободното си време тя рисува. Дали не можем да дойдем с шезлонг и статив?

Хората ще ни се смеят, със сигурност. Да избиваш риба, да катериш върхове, да се наливаш с бира и кафе, е в клаузите на разумния обществен договор. Да биеш три часа път, за да лежиш в гора три часа, и да се връщаш още три часа – със сигурност е глупаво. Пък и да мъкнеш шезлонг и статив…

Ама красотата често е в глупостта, казвам ви.

2024 © Варна е / източник “Сега”; Блогът на Диян Божидаров, www.dbozhidarov.com; снимка: колаж

Теодора Димова представя новия си роман във Варна

Премиерата на “Всичко, което се случва” в морската столица ще е на 10 ноември, в Регионалната библиотека “Пенчо Славейков”
Теодора Димова представя новия си роман във Варна

На 10 ноември Варна посреща Теодора Димова с новия ѝ роман “Всичко, което се случва”. В Регионалната библиотека авторката ще представи своя поглед към една от най-болезнените страници в българската история – съдбата на българските евреи по време на Втората световна война и усилията за спасяването им. 

Действието се развива във въображаемото курортно градче Болярово, познато от предишните ѝ две книги – “Поразените” и “Не ви познавам”. В центъра на романа застава герой, вдъхновен от личността на Димитър Пешев, осуетил депортацията на българските евреи в лагерите на смъртта. Със своя характерен фин почерк и документална прецизност авторката изследва човешките съдби, моралния избор и способността да съхраним човечността в мрачни времена. Книгата разказва и за друга, много дълго премълчавана тема – за съдбата на 11 343 евреи от Беломорието, които са депортирани в лагерите на смъртта. 

В този разказ за вечната битка между доброто и злото оживяват мрачните събития в дните на март 1943 г., но отвъд историческите факти романът поставя и един много по-дълбок въпрос – какво е необходимо, за да съхраниш човешкото в себе си, когато светът около теб постепенно се отказва от него? 

“Литературата може да компенсира неохотното мълчание на историците, както и изкривените исторически интерпретации. Може го, когато го прави с талант, замах, проникновеност и пределна честност”, коментира проф. Амелия Личева. 

Варненската премиера на новата книга на Теодора Димова “Всичко, което се случва” ще е на 10 ноември (вторник) от 18 часа в Регионалната библиотека „Пенчо Славейков“. 

2026 © Варна е