Мобилно меню

С Ван Гог при красотата и безсмислието

Пътепис на Диян Божидаров, за смисъла и красотата на нищоправенето
С Ван Гог при красотата и безсмислието

Слизам на Дъскотна, целя се във Вишна – села в Източна Стара планина, в сърцето ѝ, сред камчийския пролом. Дъскотна е по-известно, понеже има гара, част е от пътя Ком – Емине. Вишна е отвъд Камчия, с нищо не е известно.

Дошъл съм на разходка. Ей така, от време на време, слагам пръст на картата и… – крада час-три. Вишна съм я „нацелил“ отдавна. Топла есен е, сега е моментът.

Човек на гарата ме измерва от глава до пети. „Здрасти. Абе тук имало един въжен мост, знаеш ли къде е?“, стрелвам. Не знае. И да ме бе упътил, нямаше да послушам. Камиони карат баластра, шофьорите ми махат – ясно, свои сме си.

Както сте подразбрали, разучил съм района. Между гара Дъскотна и Вишна има стар въжен мост, по който много трудно се върви. Приятел пътешественик го описа преди време – лазил по корем върху дъските, макар да ги нямало почти. Исках да го видя тоя мост. Естествено, не съм луд да мина по него. Но съм виждал Камчия до пети дълбока, викам си, ще я прецапам.

Залутах се по полето край реката, „изпуснах“ моста. Поех към Вишна по царския път – асфалтово шосе. Обаче то е още по-опасно трасе, понеже е рай за джигитите. Колите – хубави, купени след гурбет в Германия. Асфалтът – прекрасен. Газ с 200! Такова е положението във всеки слабо населен край у нас. Трепят се… Та, мисля си: кога асфалтът е рай, кога не е…

Вървя нагоре към Вишна, пътят е 3-4 километра. Пейзажът: поле, в средата шосето, в дъното Вишна; над нея хълмове, зад тях върхове; в единия край Камчия се вие под скали; ниви, чешма, колиби. Слънцето ми е приятел – хвърля мастилено жълто; заедно с есенните листа, вървя сред златна феерия. 

Колибите са много интересни. Празни, но обитаеми. Пръснати. Явно се ползват за наглеждане на зарзават и животни. Понеже долината не е голяма, пък и шосето леко катери, пред мен с височината се отварят всичките ниви и колиби – пъзел, осветен от слънцето. Застинал пъзел, защото хора няма. Не мога да го местя, обаче мислите си – да.

Нещо с усеща. То пипа кожата. На езика ми е да го кажа, в ума – да го проумея. Накрая разбирам – тишината. Златист пъзел от ниви, колиби, гори над тях, и аз в средата – с тишината.

Това не е тишина като при нещо празно. Чуват се звън на животни, насекоми, далечни човешки гласове. Това е тишина, като при красив пейзаж от картина. 

Насочвам се към лека височина до входа на селото. По нея има гора, под нея – поле, крави пасат. Ясно е – ще се поизтегна точно на „ръба“ над полето – тялото на слънце, главата на сянка. И така ще прекарам трите часа тук, загледан в пъзела.

В самото село няма да влизам. Джамията не ми е интересна, трудовите хора – също. Журналист съм, главата ми е контейнер от чужди думи, изречения, новини, суети… Бягам от тях.

Посядам на ръба, точно над полето, под дървесните корони. Гледам, съзерцавам, нищоправя. Много хора ми се чудят защо бия толкова път и нищоправя. Ами…, за да нищоправя – без да се катеря, моря, самоизтезавам. А и гледката е веднъж: … дори далечни балкански села белеят по върховете. Вероятно и мен ме гледа човек от тях. Гъсти гори също виждам, и прави дървесни редове по баирите  – овошки в планината.

Всеки един от тези светове е различен. Камчия например, се вие не само до скали, но и под схлюпен коридор –  тъмнозелени студени клони крият реката-змия. Някъде там следва да е останал въженият мост…

Хора все така не виждам, но се усещат. Чувствам, например, че на стотина метра от мен, пак по ръба на моята височинка, има човек. Това е пастирът на кравите. Бях видял по-рано колибката му – палатка, укрепена с това-онова. Сигурен съм, че от нея надзирава кравите като Иван Асен Клокотница – тая е тук, оня там, тия третите се отдалечават опасно… 

А аз се мъча да се отдам на спокойствието. Трудно ми е. По навик, където отида, главата ми почва да произвежда изречения – във връзка с мястото – журналистически дефект. Пъдя този навик. Търсенето на изречения, на смисъл, уморява. Красотата не е в умората, нито в постоянното търсене на смисъл.

В един момент обаче погледът ми сам го намира – жена, сама сред полето, бута по шосето куфар на колелца – същото шосе, по което аз вървях преди малко. Тя излиза от Вишна, върви към гара Дъскотна. 4 километра ще бута сама куфара.

Жената е нормално облечена, модерно. Хубава прическа, яки обувки. Няма изостаналост в картината. Просто бута сама куфар 4 километра.

Стара планина, долина. Петна от ниви, заобградени с хълмове, върхове и села далеко на височина. В средата, най в средата, в центъра, жена с куфар. Върви. Сама с нивите, колибите, тишината. Има нещо монументално в картината. Може би е нейната самота насред природните фигури? Или вървежът ѝ, геометрията да разполови пейзажа? Или че идилията предполага каруца, но каруци отдавна няма в селата?; а път – хубав, лъщящ, заедно със самота и куфар на колелца – всички те насред топла природа – гъделичкат възприятията на зрителя, смесвайки несъвместимото ? Или пък и зрителят е интересен, тоест аз, защото наблюдавам жената открито без тя да подозира за мен – улавяйки с чувство неуловими неща?

Не знам. Но ако бях Ван Гог от XXI век, ясно е какво щеше да последва. Слънчогледите са току-що прибрани, влак си има в далечината.

Винаги съм смятал, че думите никога не са имали шанс пред изображението. Вече го считам повече от всякога.

След малко жената влезе в сенките на реката. Продължи по пътя си, а моята картина остана без нея. Сигурен съм, че естетиката втори път няма да ми предложа жена с куфар на колелца насред 4 километра долина и върхове.

Времето минава. Ще тръгвам. Трябва, но не искам. Погледът ми все така се скита из пъзела. Забелязвам, че Камчия никак не е плитка. Ще я прецапам, ама друг път.

Решавам да се разходя сред гората над мен. Грях е през есента човек да не се остави дърветата да хвърлят листа върху него. Не падат много, вятърът е слаб. И все пак като паднат, пада помада.

В гората се оказват гробищата на селото. Белите му камъни са златистозелени заради слънцето и листата.

В един момент се усещам, че остава малко време до влака обратно. А имам да изминавам поле с крави и 4 километра. Без куфар. Пейзажът ще бъде изоставен от ненарисувалия го, но помнещ автор.

Без куфар, но ако има куче до стадото?! Смущавам най-напред пастира: „Добър ден, има ли куче тука?“ – „Няма, колега“; „А пряк път до гарата?“ – „Има, ей тук надолу, по един въжен мост“; „Ама може ли да се мине по него? Да не би да не може?“ – „Може, може, само малко клати“. Това е моят въжен мост. Но повярвах на пастира единствено за кучето.

Последва бяг! – през кравите, електропастир, падайки, ставайки… – като ракета летях. И… изтървах влака.

Може би се питате, защо не повярвах на пастира за моста. Нито щях на човека на гарата в началото. Отговорът е, че не обичам рисковете. Може би си бяхте помислили, че като ходя сам по горите и нищоправя, съм ексцентрик… Обратното е – не съм. Просто това е моят начин на разпускане. А не да запретна татуиран бицепс на кафене пред ФК (варненец съм), или да ритам мачле с връстници.

Не обичам също така да препускам с баби или не-баби планинарки от туристическите дружества. Що за чудо и да бързаш и се изморяваш там, където ти е хубаво?

Два часа остават до следващия влак – ще ги ползвам да намеря най-после въжения мост. Няма да минавам по него (ползвах пак царския път за оттатък реката), а да го видя, разгледам.

Там съм. Мост чудо, не се шегувам.

Това е изключително съоръжение, „невероятно“ по характер със своите голи ръждиви железа – като колове стърчат, да убиват невнимателните; и стоманено въже, на което, ако не се спънеш, ще се обесиш – точно откъм моя подход в момента. Представяте ли си да бях послушал пастира – и препускайки за влака, се добирам до моста; лазя по дъските над реката, треперя, триумфално успявам все пак, за да… се натъкна на стърчащите железа!!

Или трябваше да скоча във водата, или да се кача на влака окървавен, инфектиран с ръжда.

„Може, може да минеш! Само малко клати“. Казвам ви, не вярвайте на непознати!

Обаче около моста е такава красота, каквато, признавам, не мога да опиша. Гъсти дървета, лиани, стволове директно в реката, корони и храсти, храсти с корони… Лонгоз, който тук-там се превръща в нормална гора, колкото да влезе човек в него. И много листа, посипани върху непомръдващата вода. Водата не мърда, листата не мърдат, мостът не мърда – всеки момент, мислех си, ще мръдне горски призрак до мен.

Това бяха едни от най-пълноценно прекараните мои два часа сред природата.

Разхождам се край коритото, виждам колиба от шума. Фея живее? Баба Яга? Часовой, който пази врага да не мине по моста? А, на рибари, сетих се. Забелязва се и някакъв бял лист, забучен в средата на самия мост. Писател ли е минал, не знам. Ама и оцелял на бурите лист живее сред магията тук. 

Красота, още красота по Камчия. Тишина, пак красота… Хладна, с леки тръпки съпроводена, неясна… – но красота. Виждам се тук с шезлонг. И голямата ми дъщеря до мен, в свободното си време тя рисува. Дали не можем да дойдем с шезлонг и статив?

Хората ще ни се смеят, със сигурност. Да избиваш риба, да катериш върхове, да се наливаш с бира и кафе, е в клаузите на разумния обществен договор. Да биеш три часа път, за да лежиш в гора три часа, и да се връщаш още три часа – със сигурност е глупаво. Пък и да мъкнеш шезлонг и статив…

Ама красотата често е в глупостта, казвам ви.

2024 © Варна е / източник “Сега”; Блогът на Диян Божидаров, www.dbozhidarov.com; снимка: колаж

Николай Сисоев: Всяка трудност трябва да се живее с лекота

Изкачването на върховете трябва да носи удоволствие, а не мъка, споделя в специално интервю за ВАРНА Е авторът на "Труден Бог"
Николай Сисоев: Всяка трудност трябва да се живее с лекота

Николай Сисоев е автор на книгата "Труден Бог". Роден е в Белене, живял в Плевен, учил в София. Бил е военен музикант, собственик на малък бизнес, дърводелец. В продължение на 24 години живее в Йоханесбург. След завръщането си в България се установява в родопското село Зорница. През 2003 година пуска своя уебсайт на духовна тематика Truden.com. Той е посрещнат с голям интерес, като форумът му има над 21 хиляди регистрирани потребители. Повече за своята книга "Труден Бог", за духовните си търсения и личната си философия за живота, разказва Николай Сисоев, известен с прозвището Труден, в специално интервю за ВАРНА Е. 

От къде идва това Ваше прозвище “Труден”?

Когато почнах да ползвам Интернет, някъде през 1996, имаше един форум в bulgaria.com. Доколкото знам, този домейн беше регистриран от българин в САЩ, а по-късно той го подари на нашата държава. Та в този форум спорехме за какво ли не (не и за Бог) и явно съм бил доста труден за спор, защото почнаха да ме майтапят като „трудния“. И започнах да се подписвам с прозвището „труден“. Иначе съм лесен за общуване и обичам да се сприятелявам. Имам много приятели и това е едно от големите ми богатства.

“Трудността” как се преодолява?

В младините си се опитвах да преодолявам трудностите стръвно и с размах. Годините ме научиха, че всяка трудност трябва да се живее с лекота. От пет години живея в Родопите. Планинците ходят бавно, и колкото по-трудно е мястото, толкова по-бавно ходят, спират, почиват си и се любуват на природата. Изкачването на върховете трябва да носи удоволствие, а не мъка.

А защо в името на книгата и Бог е “труден”?

Хората имат грешна представа за пътя към Бог. Едни го търсят в книгите, други се надяват да го намерят в църквата, трети чрез разни духовни и мистични практики. На Бог се гледа като на нещо външно и това Го прави труден. Хората си създават представа за Бог и търсят този създаден от книгите и от църквата образ. Тази създадена представа прави Бог труден. Не случайно в Библията е написано: „Не си прави кумир, и никакво подобие на нещо което е на небето горе, и което е на земята долу“. Преведено на съвременен език това означава, да не си създаваме представа за непознатите неща. Защото грешната представи ги прави трудни за намиране и познаване. Сега логичният въпрос би бил, не създавам ли и аз представа със своята книга. Нека читателят отговори на този въпрос.

Казвате, че десет години Ви е отнело написването на книгата. Кое Ви провокира да я започнете?

Идеята за книгата дойде преди десет години на 14 април 2014 година. Тогава в публикацията „T=∞ (Ти Си Безкрайност)“ обявих това свое намерение.  Исках да споделя онова, което ми е дадено. Много скоро осъзнах, че писането на такава книга е опасно начинание. Едно грешно изречение би било смъртоносно за много души. Написаното остава, и дълго време не се осмелявах да поема отговорността на пътепоказател към Бог. И реших да не бързам. Минаха години и осъзнах, че книгата трябва да бъде разказ на онова, което Бог ми е дал. Без мои интерпретации и догадки, без шоколадови глазури и съблазнителни обещания.

Нищо от написаното не е мое. Трябваха ми десет години, за да стигна до извода, че нищо свое не трябва да напиша, а трябва да преразкажа. Останалото бе въпрос на няколко месеца.

А как разбрахте, че е завършена, след тези 10 години?

Мисля, че е достатъчна, макар че много още може да се преразкаже.

Разкажете ни накратко за живота в ЮАР, какво Ви заведе там, какво Ви върна обратно?

Работил съм много неща. В България бях военен музикант в плевенския военен оркестър. След 11 години в армията напуснах и станах леяр на алуминий. Докторите ми препоръчаха да оставя тази професия и станах таксиметров шофьор. После станах сервитьор, после барман, после собственик на кръчми и кафене. В началото на 90-те години започна да става трудно за дребния бизнес, а и аз никога не съм бил добър в бизнеса. С жена ми решихме да се пробваме в чужбина. Предложиха ми визи за Канада и ЮАР.

Избрах Африка, защото е по-топло.

Заминах сам. Девет месеца се лутах в търсене на работа. Един ден отидох на едно интервю за cabinetmaker без да знам какво означава тази думичка. Излъгах, че цял живот това съм работил и едва след като ме наеха, разбрах че това е работа за дърводелец, който прави шкафове и разни мебели. По трудово обучение до осми клас имах само шестици, и това ми помогна да се справя добре. Сега в най-луксозния влак на света „Rovos Rail” има малки кухненски кабини направени от мен. Един месец след като започнах работа купих билети за семейството си и те долетяха при мен в Претория.

След години си направихме наш собствен бизнес за производство на кухненско обзавеждане и той преуспя не защото бях станал по-добър в бизнеса, а защото работата ми доставяше удоволствие и хората харесваха труда ми. Двадесет и четири години по-късно реших, че ни е време да се приберем обратно в Родината. Купихме си една къща в село Зорница в Родопите, и сега се радваме на природа и спокойствие.

Откъде идва знанието Ви? Как разбрахте всичко това, за което пишете?

Това е единственият въпрос на който отговарям с притеснение. За всеки свой отговор относно Бог имам логичен аргумент с който да защитя отговора си. За този отговор няма такъв, и той трябва да се приеме от питащия на доверие. С един мой приятел адвентист поведохме спор за неговата религия. Тогава все още нямах интерес към Бог, но ме притесняваше неговата вяра, че само чрез тяхната църква може да се стигне до Бог. Сестрата на моята баба ми беше подарила една стара Библия и няколко църковни книги. Свещеникът в нейното село, преди да умре ѝ дал книгите с молба да ги даде на някого, който ще ги прочете. Въпреки моето противене да ги приема, тя реши, че само аз ще ги прочета и ме убеди да ги взема. Та, тази Библия взех със себе си в Африка и дойде време да я отворя. И когато търсех в нея отговора за моя приятел, трябваше само да я отворя напосоки и отговорът беше там. Приятелят ми обаче упорстваше. Спорът ми с него така ме завладя, че мисълта ми бе постоянно в Библията и Бог. Една вечер си легнах, отново замислен за този спор и мислено си зададох въпроса „Господи, защо този човек не може да ме разбере?“. И тогава се случи чудото за мен – Бог ми отговори с глас, посочвайки причината в бащата на моя приятел. Просто ми каза нещо за баща му, което аз нямаше как да знам. Естествено, се стреснах и се надигнах в леглото да огледам стаята. Само жена ми се опитваше да заспи до мен. Легнах обратно с объркани мисли, че или ми се е причуло, или си внушавам отговора на въпроса ми. И отново чух същия глас да казва същото. На другия ден казах на моя приятел какво Бог ми е казал за баща му. Той потвърди, че това е истина, но беше убеден, че Сатана ми е проговорил. Така започна моето общуване с Бог. Сам си изработих система за медитиране, която по-късно нарекох „мислогон“, и така можех да общувам по-добре с Бог, да видя неща, които Той искаше да ми покаже, да се срещам и да приемам от Него.   

Само към вярващи в Бог ли е насочена книгата?

О, не! Тя е за всички, които търсят отговор на въпроса за живота, вселената и всичко останало. Отговорът който книгата дава е доста по-разбираем от 42.

Какви са отзивите на читателите? Съвпаднаха ли с Вашите очаквания?

Старая се да нямам очаквания, за да нямам разочарования. С книгата си се опитвам да настроя ума и душата на читателя за един различен поглед върху обекта на неговото търсене. Първата част на книгата се оказа трудна за повечето читатели. Дъщеря ми много сериозно ме критикува за нея. Но тази част е много важна.

Не можем да познаем Бог, ако не познаваме себе си като градивна част на вселената.

Защо съм бил отделил токова място за критика на науката? Защото нашата сляпа вяра в нея е по-силна от вярата ни в Бог. Когато хората видят грешките на сериозната наука, ще престанат да поставят над себе си земни авторитети с научни титли. Ще станат свободни от външно влияние в своето търсене.

Къде се продава и как читателите могат да я поръчат?

Книгата може да се купи само чрез Еконт или ако си я поръчате лично на мен: truden.com/contact.

В книгата си сякаш търсите светската връзка между човек и Бог?

Бог и човек са животворящо свързани в този свят. Ние сме живота на Бог, а Той е нашият живот. Ние заедно творим живота на цялото. Без връзката с човека, Бог не би могъл да познае себе си. Без връзката ни с Бог, ние не бихме знаели за себе си. Не бихме били по-различни от останалите животни.

Кое от хилядите религиозни течения  е “Вашето”, кое най-точно съответства на Вашето разбиране за вселената и Бог?

Хората са много изненадани, когато им кажа, че съм изчел много художествена литература, но много малко духовна. Преди няколко дни потърсих в Интернет да науча какво е манихейството. И с учудване разбрах, че е подобно на моето знание за Цялото. А то е, че Цялото е дуално – дух и материя. Съзнание и сън в него. Същото учат зороастризмът, богомилството, павликянството и предполагам още доста учения. И не знам защо църквата се противи на това. То е очевиден факт. Разбира се, във времена когато хората не са били с днешния интелект, тази дуалност е трябвало да се обясни по разбираем начин. Затова са и сравненията и персонализирането на духа като Бог, а на материята като дявол, Сатана, Луцифер, Ариман, въобще като нещо, което ни пречи да се приближим до Бог. В книгата си съм описал същността на 666 и тя не се различава от тези персонажи на злото. Та, малкото което съм чел за Бог извън Библията, не би могло да ми даде „любима“ религия.

Харесва ми Зороастризмът с проповядването на „Добра мисъл, добра дума, добро дело“, и начинът по който обяснява дуалността на цялото.

Държа да кажа, че за зороастризма и всички останали религии започнах да чета от любопитство, много след като имах вече знанието предадено в тази книга.

Това знание не противоречи на Библията, а по-скоро я прави по-разбрана. В този смисъл, християнството най-точно съответства на моето разбиране за Бог и вселената. Православен християнин съм.

Мислили ли сте да станете свещеник, аскет, монах или пък да създадете свое духовно учение?

Не. Никога не съм си мислил да ставам духовник или аскет. Не съм си мислил и да създавам свое духовно учение. Дори се страхувах от подобна възможност, когато преди 23 години в truden.com започнаха да се събират около мен хора жадни за духовно знание. Предполагам, че тези мои страхове доведоха серията от събития, които направиха сайта да утихне и да се изпразни от тази възможност.

Как мислите, Вашата  книга дали се явява ерес, според църквата?

Библията в своите книги съдържа Словото на Бог и слово вдъхновено от Бог. Тя стои в основата на християнската религия и е нещо като конституция на християнството. Всичко, което противоречи на Библията е ерес. За да ме обвинят в ерес, църквата трябва да докаже чрез Библията, че написаното в книгата противоречи на християнското учение. Не мисля, че моят преразказ дава такава възможност. Най-вероятно "Труден Бог"  ще бъде отмината с мълчание от църквата.

Поставяте науката под съмнение, а автентичността на Библията не?

Науката греши и се променя. Много скоро теорията на Айнщайн тихичко ще бъде отречена от квантовата физика, защото пречи. Истината в Библията е вечна. Тази истината може да бъде разказана с различни думи от различни религии, но тя си остава същата. Няма какво да се критикува в тази книга.

В книгата си не ги споменавате, но какво е мнението Ви за богомилството и бялото братство на Петър Дънов?

Богомилите са проповядвали същото, което ще намерите и в моята книга. Те обаче грешно са облекли идеята в дреха, която не е била скроена по мярката на Библията.
Представили са Сатана като творец равен на Бог, а човекът като творение на Сатаната, което трябва да се отдели от създателя си и да се върне към Бог. Това учение противоречи на Библията и следователно е ерес. Ето как една истина, поднесена по грешния начин може да бъде вредна ерес, защото създава грешно отношение и грешен стремеж. Стремежът вече не е път към Бога, а бягство от Сатана. Пътищата са различни. Съзнанието се обръща към злото, за да се пази от него, и забравя за Бог, когото трябва да намери. Много често съм критикувал Петър Дънов за неговата разхвърляност фокусирана в подробностите, което идва от нарцисизма му. Това не го казвам с осъдителност, а с дълбоко оправдателно разбиране.

Когато човек се докосне до Бог, преминава през един период на еуфорично усещане за лична неповторимост.

Получава се нещо като „ето, аз съм избрания“. Аз също преминах през такъв период, и не се срамувам да си го призная. Но Бог знае как да лекува и ако „избраният“ не се противи да изпие горчивото лекарство, много бързо спира да се радва на грешния си образ. В началото благодарях и се молех на Бог, казвайки „Отче мой“. След няколко такива обръщения към Него, Бог съвсем сериозно ми прошепна в ухото: „Отче НАШ!“ И разбрах, че не съм единственият „избраник“. Предполагам, че Дънов не е успял да го разбере, и както често казваме, се е взел твърде на сериозно. При все това, той е проповядвал любов между хората и любов към Бога. Не съм се интересувал за причините поради които е бил отлъчен от църквата, защото по-важно е дали Бог го е отлъчил от Себе Си.

Вярата, че има Бог и вярата че няма Бог, една и съща вяра ли е, според Вас?

Като убеждения и двете са вяра. Разликата в двете вярвания е, че вярата в Бог е стремеж към нещо по-висше от нас, докато вярата на атеистите не предполага какъвто и да е стремеж. Известната мисъл, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, най-добре обяснява разликата между едната и другата вяра.

Бог мъж ли е?

В книгата обяснявам как светът е бил сътворен със събуждането на Първия. Той е Бог. Без Неговото събуждане нищо не би съществувало. Първият е мъж. Знам това със сигурност, защото бях посетен от Него. Описано е в книгата, макар да не съм го написал в първо лице. За успокоение на жените, ще кажа, че Той дойде с една жена, без която нищо от това което е, не би било възможно. Бог е мъжкото оплождащо начало, а жената е женското раждащо начало. Животът не е възможен без което и да е от двете. Затова за нас и двете са Начало. Жената, заедно с която Първият ме посети е Майката Природа, Материята, Вселената, а Бог е Бащата, без Когото животът е невъзможен.

Справедлив ли е бог към жените? Какви други роли, освен на майка им се отреждат, според Библията?

„Справедлив ли е Бог към …“ е неуместен въпрос за когото и да се отнася. Бог по подразбиране е справедлив към всички. Не съм се замислял дали жената има отредена от Бог роля, и не съм търсил в Библията отговор на този въпрос.

За мен мъжът и жената винаги са били едно.

Така е и написано в първа глава на Библията: „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде“. Бог създаде човека като мъж и жена. Бог е създал ЕДНО нещо като мъж и жена. Това едно нещо има една роля, която може да бъде разпределена между мъжът и жената в това Едно, но не знам Бог да е правил такова разпределение. В книгата съм разказал за разликата между сътворението в първата и във втората глава на Битие. 

Възможно ли е, според Вас, агностици или атеисти да живеят съобразно божиите правила, без да са кръстени, без да се молят и посещават храмове, и дори да се съмняват или напълно отричат съществуването на бог?

Няма причина да не е възможно. Аз имах интересна случка с приятел атеист. Много интелигентен, професор, и много добър по душа. Най-интересните ни разговори бяха споровете за Бог. Една вечер полу на шега му казах да поиска чудо от Бог и аз ще Го помоля да му го изпълни. Искрено го развеселих, но когато след малко стана от стола да донесе пиене, изохка и седна. „Ето – казва ми – едно чудо, което твоят Бог може да направи за мен. Да ми излекува шипа в петата“. Благодарих на Бога, седнах в креслото в ъгъла на стаята и помолих Бог да направи това чудо. И Той ми показа какво трябва да направя. Всъщност нищо не трябваше да правя. Върнах се на масата и му казах: „Напролет като се раззелени тревата навън, сети се какво ти казвам сега. Събуй си чорапите и ходѝ бос по тревата“. Отново го развеселих: „Абе аз – вика ми – само бос ходя като се раззелени тревата“. Замълчах си. След няколко месеца ми се обажда по телефона. Видял раззеленената трева, сетил се какво съм му казал, събул си чорапите и ходил бос по тревата. И шипът в петата изчезнал. Въпреки всичко, не призна че е повярвал в Бог. Но ако не е повярвал, защо е събул чорапите? Сигурен съм, че не си призна, за да ме дразни приятелски. Отиде си от този свят след години и съм сигурен, че добротата му го отведе при Бог. Вярвам, че след като прочетат тази книга, мнозина атеисти и агностици ще си събуят чорапите.

Един цитат от книгата (146 стр.), ако може да го обясните: “Не всички са достатъчно интелигентни, за да вярват в Бог, но всички са достатъчно самоуверени, за да вярват в себе си”. Според Вас вярата в Бог е свързана с интелигентността? Или пък интелигентният човек не може да е самоуверен?

Интелигентността не се мери с количеството информация която сме натрупали, а със способността да работим с информация. Има една проста логика над тази интелигентност, която казва „ако го помня, значи го е имало“. Знанието е спомен останал от личен опит.

Ако човечеството има споменът за Бог, значи Бог съществува. Измислиците се забравят, преживяното се помни.

Ако атеистите твърдят, че Бог е измислица, която се е появила при всички народи, и е преживяла всичките хилядолетия на човешкото съществуване, то те са които обиждат човешката интелигентност. Интелигентният човек не може да е самоуверен, защото знае колко много не знае.  

Според вашите примери относно “Проверката за морална норма”, следва ли, че ако вярата в Бог е добро, то обратното е зло?

Проверката за морална норма която съм дал, е непогрешима.
Ако на 10 проверки един резултат ви се струва грешен, значи проверяваната морална ценност е грешна във вас.

Много интересен цитат от книгата ви “Има един отец, но боговете са много. Всеки който се е събудил в съня си е бог”, как бихте го обяснили?

Този въпрос е много обширно обяснен в книгата. Той е една от основните линии в Библията. Нека не разваляме удоволствието на читателя разказвайки му книгата „на две, на три“.

Значи няма един Бог, а много богове?

Да, в Библията боговете са представени като светии. Самият апостол Павел казва, че светиите ще съдят света. А кой може да съди? Само Бог, разбира се.

Бихте ли ни разказали за символа капка, която е своеобразно ваше лого?

Тази капка ми бе показана в автобуса, докато пътувах към родния си град Белене. Гледах през прозореца и си мислех за красотата на земята и същността на вселената. И изведнъж над полето се появи тази капка, обляна в светлина. Бог показва на всеки според способността му да разбере, и показаното е отговор, а не обект за интерпретация. Когато Бог ти покаже нещо, ти знаеш какво е и защо ти е показано. Веднага разбрах, че това е обяснение на Цялото. Цялата книга обяснява тази капка, но по-краткото обяснение ще намерите на страница 144, в главата „Цялото е Три в Едно“.

Поставили ли сте си за цел да привлечете към вярата повече хора?

Не. Аз се стремя да оставя следа за другите след мен.

Казвате, че “Бог отец не е личност, а място”, “място” което има син?!

Да, обяснил съм го в книгата. То е място и както казва апостол Павел, „в Него живеем, движим се и съществуваме; както и някои от вашите поети са рекли: "Защото дори Негов род сме"“.

От там ли идва израза “Човек на място” ?!?

Хаха! По-скоро „Всичко си е на място“.

Вашата професия е дърводелството – и то ли има “трудни” страни?

Имахме с брат ми едно пътно ханче на пътя Плевен-Русе. В съседен двор имаше дъскорезница, което е по-различно от дърводелска работилница, но един ден като минах оттам си казах, че никога не бих работил в такъв дървен прахоляк. По-късно разбрах, че Бог по-добре от нас знае, за какво сме родени и кое ще ни хареса.

Станах дърводелец, без да знам, че кандидатствам за дърводелец.

И открих че обичам тази професия. Ако обичаме, никога не е трудно.

Какво Ви предстои от тук за в бъдеще?

Бог. Предстои ми Бог. Всичко останало е път към Него.

Какво бихте пожелали на читателите на ВАРНА Е?

На вашите читатели и на всички варненци, желая приятни трудности и творческо любопитство.

2024 © Варна е / снимки: личен архив