Смела история за силата на книгите по време на втората световна война, разказва Бриана Лабускес в "Библиотекарката на изгорените книги"

Вдъхновен от завладяващата истинска история на малко известна група от библиотекари, писатели, издатели и книжари от времето на Втората световна война, които се обединяват, за да се борят срещу нацизма с помощта на литературата, на български език излиза драматичният роман "Библиотекарката на изгорелите книги" от Бриана Лабускес.

Изпълнен с политически интриги и тайни, този забележителен и емоционален роман проследява историите на три смели жени, чиито невероятни животи ни отвеждат на шеметно пътешествие от Берлин до Париж и Ню Йорк. И се превръщат в свидетелство за това, че книгите са едни от най-силните оръжия – олицетворение на светлината, която се процежда и през най-гъстия и непрогледен мрак.

„Книгите са начин да оставим следа в света, нали? Те казват, че сме били тук, че сме обичали и сме скърбили, че сме се смели, че сме правили грешки, че сме съществували.“

Берлин, 1933 г. Младата американска писателка с немски корени Алтея Джеймс е запленена от блясъка и красотата на предвоенен Берлин. Поканена да посети Райха от самия Йозеф Гьобелс, тя за пръв път усеща вкуса на свободата и живота отвъд малкото провинциално градче, в което е израснала. Докато един ден не среща красива жена, която я кани да се впусне в истинския Берлин. И да научи какво се случва под блестящата фасада, която нацистите така старателно се стремят да поддържат.

Париж, 1936 г. Хана Брехт знае, че е щастливка да е в Париж, а не в Берлин. Но дори Градът на светлините не е сигурно убежище за човек от еврейско потекло. Младата жена е избягала от нацистите и кладите за книги, а сега се отдава на работата си в Германската библиотека на изгорените книги в Париж, която трябва да съхранява и разпространява забранените в Райха творби. Там Хана открива, че има книги, за които си струва да рискуваш живота си, защото именно те могат да бъдат най-ценния помощник в борбата срещу нацизма.

Ню Йорк, 1944 г. Вивиан Чайлдс води битка с могъщ сенатор, който иска да прекрати мащабната програма за снабдяване на войниците отвъд океана с книги. Решена да почете паметта на загиналия си съпруг, Вивиан се превръща в защитник на книгите и е решена да се погрижи американските войски да имат утехата на литературата. А в битката срещу властта Вивиан открива неочакван съюзник – мистериозна жена, която работи в Американската библиотека на забранените от нацистите книги в Бруклин...

Обединени от общата им любов към литературата, съдбите на Алтея, Хана и Вивиан се оказват мистериозно – и неразривно – свързани. Дълго пазени тайни и подли предателства излизат наяве в борбата в името на книгите, която се оказва и борба в името на хората.

Мащабен, докосващ и изпълнен с възхищение към силата на книгите да бъдат най-искреното огледало за едно общество, дебютният роман на Бриана Лабускес отправя безпогрешно предупреждение към днешния свят.

"Библиотекарката на изгорелите книги" ни припомня, че докато книгите живеят, ще живеят светлината, културата, ценностите – и най-вече истината.

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.