Световноизвестната писателка Рута Сепетис се срещна с над 200 български читатели

Дългоочакваното гостуване в България на световноизвестната авторка на исторически романи Рута Сепетис стана факт в навечерието на Коледните празници. Американската писателка от литовски произход е наричана от критиката „пазител на изгубени истории“. Тя се срещна с над 200 свои читатели на 6 декември в НДК, в първия ден от 10-ото издание на Софийския международен литературен фестивал. Сепетис включи България в турнето си в Източна Европа, в рамките на което посети още Чехия и Румъния. Северната ни съседка е сцена на действието в най-новия ѝ роман „Трябва да те предам“, който разказва за кървавия комунистически режим на Николае Чаушеску до 1989 г.

Срещата на Рута Сепетис с нейните почитатели беше открита от Захари Карабашлиев, главния редактор на издателство „Сиела“, което издава романите на хитовата авторка у нас. Той представи Сепетис не само като писател, а като изследовател, хуманист и активист, който с думите си образова и влияе на читателите, събирайки ги с непознати за тях късчета история.

За силата и куража да познаваме и да приемаме собствената си история говори и самата Сепетис, която е дъщеря на бежанец от Литва по време на режима на Сталин. Тя сподели, че личната ѝ семейна история е това, което я е подтикнало да започне да пише исторически романи, в чийто център стои посланието винаги да държим сърцето си отворено за историите и преживяванията на другите. 

Смятам, че правим заключения твърде бързо и съдим отсрещния, дори и да не сме запознати с историята му. А ако не познаваме нечия история, правим предположения и сами попълваме празните места, изграждайки фалшив разказ. Това създава дистанция помежду ни. Историята ни разделя в миналото, но какво ще стане, ако стигнем до момент, в който свободно можем да говорим за това? Бихме ли могли да преодолеем дистанцията помежду си? Бихме ли могли да стигнем до място, където историята тече през нас, а не стои между нас?

По настояване на многобройните си читатели, които се включиха в срещата, Сепетис разказа повече за процеса на писане на романите си, като сподели че за всеки един от тях е правила по повече от 5 години проучвания. Тя подчерта огромната отговорност, която чувства да предаде достоверно до последния детайл исторически събития, на които не е била свидетел и разкри, че всеки един от образите ѝ е плод на множество интервюта и разговори с живи свидетели. 

По време на работата си по появилия се през май 2022-ра роман „Трябва да те предам“ писателката е интервюирала повече от 120 свидетели на режима на Чаушеску. Тя подчерта, че това, което е оставило най-ярка следа в съзнанието ѝ след разговорите с тези хора, е, че „Недоверието е форма на терор.“ И този терор може да бъде победен само когато му се противопоставим и говорим открито за него.

Преди да се посвети на писането, Рута Сепетис е работила дълги години в музикалния бизнес. Била е продуцент на легенди като Стив Вай, работила е с Бон Джоуви. След това обаче решава да се посвети на литературата, а една от причините да го направи е силата, която усеща в нея да създава връзка между историята и младите умове. „Литературата ражда емпатия“, подчерта тя. 

Близо 2 часа отдели Рута Сепетис на своите почитатели, след края на официалното събитие. Популярната писателка разговаря с читателите и търпеливо раздаде автографи на всички желаещи. 

В центъра на всяка една от творбите на Сепетис попадат реални исторически събития, разказани през гледните точки на нейните млади герои. 

Четени както от младежи, така и от възрастни в над 60 страни по цял свят, книгите ѝ се превръщат в бестселъри веднага след появата си, по някои от тях предстои да бъдат направени филмови и телевизионни адаптации. Рута Сепетис е наградена със специален орден от президента на Литва за приноса си към образованието и съхраняването на историческата памет. 

Още първият ѝ роман, „Пепел в снега“, получава международно признание. Той разказва базирана на преживяванията на собствената ѝ фамилия история за ужасите, с които балтийските народи се сблъскват по време на Втората световна война при управлението на Сталин. 

Втората ѝ книга „Сол при солта“, посветена на потъването на немския лайнер „Вилхелм Густлоф“ през 1945 г., става носител на медал „Карнеги“ – една от най-престижните британски награди за детска и юношеска литература, а New York Times я определя като „най-забележителната книга за 2016 година“.

„Трябва да те предам“ е най-новата книга на Рута Сепетис, която излезе на български през май 2022 г. Романът моментално се превърна в №1 бестселър на New York Times. Заглавието е сред най-търсените в поредица книжни панаири, които се проведоха през годината в различни градове у нас. "В историята за края на кървавия режим на Чаушеску в Румъния през 1989 г. българските читатели ще разпознаят частица от родното минало", коментират от "Сиела", които са издатели на Сепетис у нас.

С болезнените исторически теми, които избира за свои сюжети, чувствителното си перо и вдъхновяващите си персонажи Рута Сепетис печели любовта на милиони читатели по света и превръща „скритото в историята минало в част от колективното ни съзнание“.

Думите имат претенцията за могъщество. Да описват живота. Ако обаче го счетем за безсмислен, неописуем, те се превръщат в нещо като нищо – обслужват себе си.

Което не значи, че животът не бива да се живее, за него да се пише и говори. Но значи, че следва да се прави без претенцията да опитваш да казваш нещо гръмовно, огромно. Пробваш ли – излагаш се. Това е висша форма на мъдрост – само най-мъдрият знае, че не бива да се взема сериозно; мъдро-честният признава, че „гръмовното“ е непостижимо. За описване остават дребни състояния, лекотата като цел и стил.

Обаче всъщност колко е дребно дребното? Когато с думи обрисуваш най-обикновена жена, която иска да има пари да пътува, купува, да изучава това-онова, ти не обрисуваш просто тази жена – а всички нас. Така с лекотата казваш важни неща, които и други казват, но го правят чрез самопретенция и самосуета. Кой е по-големият талант оставам да прецените вие…

Тези разяснения са важни при четенето на Елена Владова. Тя си има специфичен „сигнал“, вълни на улавяне – хванеш ли го, четеш със смисъл. Два разказа от нея:

КАК ИВАНКА ИВАНОВА СТАНА ПИСАТЕЛКА

Една сутрин Иванка Иванова се събуди с мисълта, че животът й няма смисъл.

На следващата сутрин това чувство беше още по-силно.

На третата сутрин в главата на Иванка Иванова започнаха да пъплят въпросчета и въпроси. Иванка Иванова се замисли дълбоко и си каза: „Защо съм се родила? Излиза, че е само за да живея аз, а не някой друг на мое място. Я по-добре да седна и да напиша всичкото това, което го мисля. Може да има смисъл.“

Иванка Иванова взе един бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Името ми е обикновено. Нищо интересно няма в името ми. Сега съм млада, после ще бъда стара, а преди това съм била дете.“

Иванка Иванова нямаше представа от стилистика. Но след като прочете написаното, си каза: „Тези думи ми приличат на автобиография. Не трябваше да се получи точно това.“

Взе нов бял лист, седна и написа:

„Казвам се Иванка Иванова. Не съм писател. За да си писател, трябва да знаеш каква е душата ти. А за да знаеш каква е душата ти, трябва да знаеш много. Аз не съм образована, за да познавам душата си.“

Иванка Иванова се разплака. Мъчно ѝ беше, че не може да изрази по най-прост и красив начин себе си.

„Какво по-просто има, повтаряше си наум Иванка Иванова, от това да вземеш лист и химикал, да седнеш и да пишеш. Без да си мислиш, писател ли си или не си. Без да си мислиш, дали някой ще чете това, което пишеш…“

Почти към обяд, с горчиви сълзи на очи, Иванка Иванова взе нов бял лист, седна и написа:

„Аз съм обикновена жена. Искам да имам пари. С тях ще си купя книги, които ще прочета и ще се науча да пиша. С тях ще си купя много парфюми. Искам да пътувам до Индия. А животът изтича като вода в канал. Обичам думата обичам.“

Иванка Иванова прочете написаното и се усмихна за първи път от няколко дни. Каза си: „С тези написани думи аз изразявам желанията на хиляди жени. А в това има смисъл.“

И така Иванка Иванова видя, че животът й не е съвсем безсмислен.

ГОСПОДИН АМИГОВ РИСУВА НА АСФАЛТА

Къщата на господин Амигов в Морската градина се намира много близо до морето. Само една асфалтова алея я дели от пясъчната ивица. Често господин Амигов наблюдава разхождащите се по алеята хора. Стои на стол в градината и гледа. Особено в събота и неделя. Тогава хората са най-много: семейства с деца, възрастни двойки, влюбени, хванати за ръце, хора, разхождащи кучета. Когато времето е топло, само за един следобед в почивен ден е преброявал над триста души. През седмицата по алеята преминават предимно велосипедисти, бегачи и разсеяни хора – така смята господин Амигов, защото те се оглеждат нехайно и вървят, като си суркат краката.

Една сутрин господин Амигов открива точно пред входната врата на къщата си рисунка. Върху асфалта със син тебешир е нарисувана голяма риба с изпъкнали очи и отворена уста, която се кани да погълне три-четири по-малки рибки, а до нея надпис – „Life is life”. Господин Амигов се чуди как може да не е видял кой е художникът. Той веднага рови из стаята със забравени от наематели вещи и открива тебешир. Излиза обратно навън и старателно рисува до рибата рибар с мрежа. На следващата сутрин до рибаря е нарисуван кораб. Отново със син тебешир. Господин Амигов влага целия си талант и рисува зад кораба тънка ивица земя с няколко сгради. На следващата сутрин вали дъжд и всички рисунки са изтрити. След като асфалтът изсъхва, господин Амигов рисува голямо слънце. През следващите няколко дни не се появява нова рисунка. Така идва събота. Следобед, когато господин Амигов пие кафе в градината си, пред входната врата се спират три деца, две момичета и едно момче на около десетгодишна възраст. Те помахват на господин Амигов и той се приближава до оградата.

– Свърши ни тебеширът – казва едното момиче. – Може ли да ни услужите с малко?

Господин Амигов кани децата в градината и ги черпи с бонбони. Те веднага си признават, че са нарисували рисунките пред вратата му. Господин Амигов пък ги пита как рисуват така, че той не ги е видял.

– В стрийт арта си има тайни – отговарят децата и му помахват за довиждане.

Господин Амигов изчаква да настъпи нощта и излиза. Джобовете му са пълни с тебешири. Той рисува пред вратите на всички къщи по алеята слънца в различни цветове и до всяко от тях надпис „Life is life”. След това се прибира доволен вкъщи и докато заспива, над главата му сякаш свети.