Васил Попов: По време на околосветското пътешествие срещнах най-интересните хора в моя живот

Следвайки слънцето или 1311 дни на борда на "Магнолия" 

26 държави, 30 000 мили в 3 океана, десетки морета и стотици острови, за 1311 дни на борда на „Магнолия“... 

Това е равносметката от едно пътешествие с лодка, при това не с каква да е лодка, а самоделка. Тръгват шестима, до края остават двама – Васил и Ралица. 

За това околосветско плаване, той мечтае от ученик. Представя си как ще обикаля с яхта морета и океани, как ще види Карибите, Галапагос, Маркизите, Бора Бора… На този етап това са само детски фантазии. Но след казармата решението е взето. Дълго време се опитва да убеди баща си, да се включи в начинанието и накрая успява. Така, в началото на 1999 г., мечтата започва да добива реални очертания. Стартира от нулата, с минимум финанси и огромно желание. Помага му семейството, най-вече с пари, и приятелите, които винаги се включвали, когато има нужда от допълнителни ръце. 

Есента на 2004-та лодката е готова. 

„На 7 септември сутринта настъпи дългоочакваният момент. Свалихме я долу до буната и я спуснахме на вода, като цялата церемония беше придружавана от много помагачи и зяпачи. Мисля, че имаше толкова народ, че и на ръце щяхме да я пренесем, ако искахме. Мина малко време и забелязахме вода в сантините. Пробвах я, беше солена. Лодката бавно потъваше“, пише в дневниците си Васко. Фалстартът не го обезсърчава. Работата продължава. Въпреки всички усилия напредват бавно. Изтърват сезона и се налага да чакат още година преди следващия опит. Но успяват! На 5 ноември 2005 г., малко след 1 часа на обяд, яхтата „Магнолия“ с шест човека на борда отплава от пристанище Варна за своето околосветско пътешествие. 

Яхтата е заредена с 400 литра нафта, 300 литра вода в танка, 400 литра минерална вода, един микробус консерви (предимно русенско варено), лютеница, боб, леща, картофи, ябълки, дрехи, резервни части, пет сандъка с инструменти и разбира се много ентусиазъм. 

За 31 месеца преминава през Барбадос, Флорида, Коста Рика, Нова Зеландия, Нова Каледония, Тайланд, Джибути, Родос и т.н., и т.н., за да акостира през юни 2009 г. отново в морската столица на България. И както се казва - останалото е история, която можете да прочетете в книгата на Васил Попов „Следвайки слънцето. 1311 дни през трите океана“. През 2020 г. тя печели наградата “Тинко Трифонов” за журналистика на морска и ветроходна тематика. А вече е факт и нейното второ издание, което излезе преди броени дни с логото на Издателство „Ерове“.

Как се чертае маршрут за околосветско пътешествие?

Първоначалният разчет на пътуването беше за година и половина, а продължи 3 години и 7 месеца. Това означава, че се чертае по време на плаването. Човек има първоначална идея, която се доразработва в движение. Маршрутът се променя в зависимост от натрупания опит и други обстоятелства. Например още с тръгването бях планирал да останем няколко месеца в Щатите, да поработим, а стана почти година. Една от причините за това удължаване на престоя беше, че ни трябваха повече средства за плаване, отколкото първоначално съм смятал. Втората беше, че се забавихме с пристигането там, заради сезоните и се наложи да изчакаме до началото на следващата година. Това беше добре дошло, защото така си финансирахме пътя почти до България.  

Колко души се отправихте на това приключение?

Екипът, с който тръгнах, се състоеше от шест души. В него беше приятелката ми Ралица, с която се запознах година по-рано и която през това време работи по лодката почти денонощно, заедно с мен. Останалите членове на екипажа бяха мои приятели. До Нова Зеландия стигнахме трима, а от там до България продължихме само аз и Ралица. 

Какви са основните проблеми, с които се сблъскахте по време на плаването?

Те са от всякакво естество. Нормално е, когато шест души са заедно на 10-метрова лодка в продължение на години, да има проблеми. Не мога да кажа, че сме се карали, но е имало моменти, в които може да сме си разменили по-остри реплики. От друга страна винаги сме разчитали един на друг в критични ситуации. Всеки е бил готов във всеки момент да помогне. 

Не е ли трудно за хора без предварителна подготовка да вършат тази работа? Не трябва ли все пак човек да е минал курс, преди да тръгне да обикаля света с лодка?

Ако има дисциплина на борда няма проблеми с това, че има неподготвени хора. Те знаят основните задължения и когато ги спазват, всичко е наред.  

Добре е да имат предварителен опит, но от друга страна хора с такъв винаги изпадат в пререкания с капитана, което рано или късно се оказва по-лошият вариант, отколкото да имаш новаци на борда. Най-добри са тези, които нямат опит, но са психически и физически подготвени да си свършат работата.  

Шест души на 10 метра действително е предизвикателство, за психиката най-вече. 

В началото е забавно. Проблемите започват, когато има хора, които остават без работа. Когато влезеш в Тропиците, където времето е хубаво, слънчево, вятърът – постоянен и единственото ти задължение е да даваш по 5 часа вахта на ден, тогава започват проблемите. Тогава хората имат време да мислят от какво са недоволни и от какво им е некомфортно. Когато си в Средиземно море през зимата, навън е буря, температурата е 8-9 градуса и от седмица вали дъжд, даваш вахти, защото тогава нямахме автопилот и имаше постоянно двама души на палубата, които си лягат и стават с мокрите дрехи, никой не се сещаше да задава въпроса, защо някой си е сложил чорапите на леглото ми, защо е изпито кафето и кой ще направи ново?

От твоите решения зависи животът на 6 души. Това е огромна отговорност.

Така е. Ако останалите са на вахта 4 часа, 20 ч. си почиват, а аз от 24 часа, 4 часа карам лодката, а 24 часа мисля за другите. Това е огромно напрежение, което изморява човек. Дори когато спиш, не можеш да се отпуснеш. Усещаш всяко потрепване на лодката, всяка стъпка по палубата те събужда и мислиш какво става навън.  

Срещнали сте много интересни хора, може би авантюристи като вас.

По пътя срещнах най-интересните хора, които някога съм срещал изобщо - млади, стари, от най-различни краища на света - Европа, Америка, Южна Америка, Нова Зеландия. За тези близо 4 години намерих много приятели. С част от тях продължаваме да поддържаме връзка и да се виждаме. Това са все стойностни хора, защото морето отсява стойностните хора от останалите. 

Срещнахме и по-големи авантюристи. Но това не е масова практика. В морето плават основно такива, които имат достатъчно средства. Голяма част от тях са пенсионери, които цял живот са спестявали и в един момент решават да си купят лодка и да видят света. Те имат солидна финансова основа, много добър разчет на плаването, подготовка и информация. При тях всичко минава не точно лесно, но не и авантюристично. Става по правилния начин. Има и такива като нас, които са тръгнали от нищо. Мнозина изобщо не са имали идея да плават, но изведнъж се оказват някъде по света с лодка.  

Сподели ми, че Южният Пасифик е твоето място. С какво те плени?

Хората са изключително гостоприемни, почти няма престъпност. Общуването с местните е удоволствие. 

Хората от други лодки, които срещнахме там, също не са от този тип, които например събота и неделя излизат с компания в морето, предимно да пият или на риболов. Не са и от тези, които наемат в Гърция яхта за седмица пак до известна степен, за да покажат на околните, че имат тази възможност и са едно ниво богаташи. 

В Тихия океан плават голяма част от авантюристите, както ти ги наричаш, които са тръгнали от нищо. Беше ми попаднала историята на двойка, които се запознават на бригада в Нова Зеландия. Те са на по 20-23 години. Решават да си купят лодка и 12 години плават с нея в Тихия океан. През това време им се раждат 2 деца, които израстват на яхтата. Това за тях не е било предварително планирано пътешествие. Това са авантюристи! Най-много от този тип хора, които са и най-интересни, могат да се срещнат в Тихия океан. Може би, защото не е толкова суров, колкото е Индийският океан,  предлага по-приятни условия за плаване, има по-голям брой острови, които могат да се видят, дистанциите са по-къси. Всичко това прави пътуването по-лесно, което не означава, че там не са и най-страшните бури, но човек не трябва да мисли за лошото, а за хубавото.  

Как човек с лодка акостира и започва работа?

Ходиш и питаш, „Добър ден“, тук съм с лодка и си търся работа, мога да правя това, това и това, и така. В Щатите ми отне около 3 дни да си намеря работа, но там имах приятели, които може да се каже, че ми помогнаха. В Нова Зеландия ми отне около 4 дни, без да познавам никого. Другото е, че зависи до колко си претенциозен към типа работа. Когато човек е за малко на едно място - за 2, 3, 4, 5 месеца гледа просто да има нещо, с което да си покрива разходите. Никъде не съм видял лошо отношение. Ако смятат, че можеш да им бъдеш полезен, нямат нищо против да работиш за тях. За съжаление на много места няма как да започнеш, защото се искат редица документи, а ние сме с туристически визи и няма как да стане, но се намират ниши, където да се намести човек.

Какво остави някъде там? 

Някъде там останаха спомените за сомалийските пирати, за най-красивите коралови рифове, безлюдни плажове заградени от кокосови палми и джунгли с водопади, малки заливи с кристално чиста вода, защитени между скалите, както и още много други неща, които ги няма на картите и за тях не пише в книгите, и които трябва да си останат там далече, на хиляди мили през океана, скрити от нашествието на цивилизацията, запазени за тези, които някой ден ще съберат смелост, ще отдадат вързалата и ще отплават към хоризонта.

На всеки може да се случи да претърпи инцидент у дома, на работното място или докато се забавлява. Възможността да помогнем на себе си или на другиго е хуманен акт, за който трябва да сме подготвени предварително. Няколко са възможностите да усвоим тези знания и умения. Да преминем обучение в БЧК, за оказване на първа помощ при пътно-транспортни произшествия, службата по трудова медицина да ни проведе обучения насочени към инцидентите на работното място или да преминем обучение за целева група (родители, алпинисти и др.), организирано от обучителна организация и след това да се надяваме никога да не приложим знанията си на практика. Но когато бедата ни застигне, дали ще сме готови да действаме адекватно?!

Разговаряме с инж. Слави Пачалов - човек, който е приел обученията по първа помощ освен за работа и за своя кауза.

Роден през 1976 г. в Стара Загора. Израснал в града на липите и закономерно подготвян за бъдещ кадър на Мини „Марица – изток“. Завършва техникума по електротехника (сега ПГ по електротехника), а след това и Минно-геоложки университет в София. Но се оказва, че голямата му любов не е точно професията на миньора. На 1 октомври 2004 година започва работа в Българския червен кръст и оттам започва и неговата история с първата помощ. Дълги години работи в БЧК, заемайки различни позиции, включително директор в Столичната организация на БЧК. Два пъти е награждаван с отличие от организацията, включително за цялостна дейност.

Инж. Пачалов е магистър по „Трудова медицина и работоспособност“ в Медицинския университет в София. От 2017 година досега управлява дружеството Пачалов ЕООД, занимаващо се с обучения по първа помощ, реакция при бедствия, пожаробезопасност, пътна безопасност, спасителни и издирвателни дейности. 

Г-н Пачалов, кои са най-важните и задължителни животоспасяващи действия при първа помощ, които хората е задължително да умеят?

При оказването на първа помощ се следват много логични правила. Първото което държа да разберат моите курсисти е правилото на четирите „О“ (Обезопасяване, оценка състоянието на пострадалия, оповестяване и оказване на първа помощ). Тази последователност от действия е популярна и като „Спасителна верига“, елементите на която в различните страни са обозначени по различен начин, но смислово е идентична. В тази последователност също има изключения, но това е относително рядко. Едно от най-големите предизвикателства е да убедя курсистите, че колкото и да сме добри, колкото и правилно да действаме е възможно да се случи най-нежеланото. Тук психологическата устойчивост на оказващия първа помощ е от съществено значение. При инциденти най-много хора умират от силни кръвотечения, от запушване на дихателните пътища (най-често вследствие загуба на съзнание, независима по каква причина, корена на езика запушва дихателните пътища и значително по-рядко чуждо тяло – храна или твърди предмети) и спиране на сърдечната дейност. При силни външни кръвотечения и безсъзнание, шансът да помогнем е най-голям, а и действията трябва да се извършат в първите минути, когато със сигурност няма как да получим медицинска помощ. Извършването на реанимационни действия особено при сърдечен арест имат значителен шанс за успех, но са обвързани с редица фактори, често извън нашите възможности. Разбира се оказващият първа помощ прави всичко най-добро по силите си и се надява на най-добрия резултат.

Как бихте определили подготовката на българите, по оказване на първа помощ, спрямо останалите европейски народи?

Като процент обучени хора от населението сме едни от последните. Няма обобщено национално проучване, но от изследвани целеви групи се правят предположения, че само около 30% от българското население е обучено да оказва първа помощ, докато във водещите европейски страни е около 80%. Това е драстична разлика в наш ущърб. Ако обърнем внимание това са обучени курсисти, но дали биха се включили да помагат и какво помнят и умеят е съвсем различна тема. В същото време имаме и отлични постижения. Отборът на БЧК е Европейски шампион по първа помощ през 2013 г., през 2007 беше втори. Въпросът тук обаче е в общата подготовка на населението, а тя е на много ниско ниво.

Причината основно се корени в народопсихологията. Ние българите знаем всичко, акъл не ни трябва, а пари, и нас никога няма да ни стигне беда или бедствие.

А рано или късно всеки изпада в критична ситуация. Затова моята и още няколко фирми работят активно, като провеждаме обучения, но първо някой трябва да е осъзнал нуждата и да ни потърси. Поговорката е „Насила хубост не става!“, а може да използваме и „С фуния акъл не се налива!“.

Сигурно провеждате обучения и във варненски фирми, бихте ли споменали някои от тях?

Да провеждам обучения в цялата страна. Сред фирмите от региона са АССА АБЛОЙ България, Нефт Ойл, Електроразпределение Златни Пясъци АД, Уолоу Интернешънъл, SOL Bulgaria и други. Работим и с редица корпоративни клиенти от варненския регион на партньорите ми от Бултекс 99 и фондацията „Център по безопасност и здраве при работа“. Но едно от най-големите предизвикателства е обучението за студенти от Медицински университет – Варна, организирано със съдействието на Асоциацията на студентите по фармация във Варна. Участие вземат студенти от всички факултети и отговорността ми е огромна, но удоволствието неописуемо. Следващата среща с тях най-вероятно ще е на 26 март 2024 г.

Кои Ваши конкурентни предимства, правят толкова полезни обученията, които предлагате?

Тук няма да бъда скромен. Първо - личните ми качества и тези на колегите; Второ - индивидуалният подход към всеки клиент; Трето - качествената услуга на ниска цена и други.

Кои лични качества ви дават това самочувствие?

Инженерната подготовка, като минен електроинженер, ми е дала представа за работните процеси в минно-добивната промишленост, енергетика и още няколко сфери с висок риск от трудови злополуки. Магистратурата по „Трудова медицина и работоспособност“, обучението ми за „Парамедик III степен“, преминатите обучения по първа помощ и десетките реални ситуации в които съм работил, формират значителна база от теоретични и практически познания. Умението ми да презентирам ми позволява да предам всичко това на курсистите. С подобен профил са и всички колеги от екипа.

В какво се изразява индивидуалният подход?

На всяко работно място има специфични характеристики, например: икономически профил, организация на работа, човешки ресурс и много други; специфични рискове като: поражение от електрически ток от ниско или високо напрежение, притискане от тежест, падане от височина, обгазяване и още десетки причини за въздействие върху работника. Следователно трябва да се анализират предпоставките, за да се избегнат инциденти и ако все пак се случи злополука, да се окаже адекватна първа помощ.

Повечето колеги от службите по трудова медицина са фокусирани върху превантивните мерки, а колегите от БЧК върху оказването на първа помощ. Ние обвързваме двата етапа и то доста детайлно.

Съставянето на учебна програма и провеждането на обучение е максимално съобразено с потребностите на възложителя. Разработил съм и иновативен модел за обучения, които е и предмет на дисертационния ми труд „Икономически и социални ефекти от прилагането на иновативен модел на обучения за превенция и оказване на първа помощ след трудови злополуки в Република България“, които постига много добри теоретични познания и практически умения в обучаемите. Моят модел се използва за обучения на всякакви икономически субекти: администрация, образование, лека и тежка промишленост, строителство и много други. Показателно за нас е, че нямаме клиенти с въведени политики по безопасност и здраве при работа, които да са се отказали от нашите услуги.

Твърдите, че предлагате качествена услуга, но пък евтина?

Няма нищо странно. Всичко е въпрос на личното ми отношение. Основно държа да убедя всички, че обученията са ефективни и полезни на клиентите ми, което може да определим като „качествена услуга“. Тогава нека разгледаме цената. Колко струва един човешки живот?! – Безценен! За обученията можем да сравним. Цената се определя за група и зависи от фактори като: продължителност на обучението, програма, място на провеждане, ниво на подготовка и други.

Приел съм, че това което правя може да е доходоносен бизнес, за мен и моите колеги. Тези цени ми позволяват да плащам „добри“ възнаграждения и да печеля „прилично“, да сме от желаната „средна класа“. Същевременно искам да помагам на обществото, а ние сме част от него, тоест пак помагаме на себе си.

Слоганът ни е „Вашият ангел пазител!“.

Имаме няколко цели: 1. Да повишим бдителността на всички, за да не се допускат инциденти; 2. Да обучим повече хора да помагат при нужда; 3. С всички дейности да повишим благополучието на индивида и обществото. Да доста идеалистично, но факт. Може би и филми като „Предай нататък“ и „Най-доброто от мен“ са ми повлияли.

Считам че трябва да сме социално отговорни и затова част от обученията ни са безплатни. Такива провеждаме за социални институции за работа с деца, студентски организации и Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. През 2022 г. проведохме 40 обучения, с над 500 служители от Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. Убедени сме, че споделените знания и опит са от полза на пожарникарите, които ежедневно са на своя пост и помагат на обществото. Накратко: Не всичко е пари! Ние разчитаме предимно на рекламата „от уста на уста“ и „от доволен клиент” и ще е удоволствие и привилегия за нас да сме от полза на още някого.

Кога за първи път решихте да се занимавате с първа помощ?

Много добре си спомням този момент. Още в първия си работен ден (1 октомври 2004 година, петък), разбрах, че трябва да работя почти денонощно. Още на следващия ден (събота) трябваше да съм на демонстрация пред Патриаршеската катедралата „Свети Александър Невски“, с младежи от Български младежки червен кръст – София. На това събитие бях просто пленен от демонстрираните знания и умения за оказване на първа помощ при ПТП. Последваха множество курсове, обучения, демонстрации, участие в реални инциденти, работа по проекти. Участвах в институционализирането на училището по първа помощ (училище за парамедици) на БЧК, в учебния център в село Лозен, бях първия служител, който се включи да оказва първа помощ като „парамедик на мотор“ по проект на организацията и така крачка по крачка до днес.

Тоест Българския Червен кръст е в основата на всичко?

Да. Основна роля в личното ми и професионално развитие дължа на БЧК. Там преминах през почти всички йерархични нива и развивах своите компетенции. Днес съм член на Столичната организация на БЧК и Ръководител на доброволния екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи (ДЕРБАК) на столицата. Също така съм собственик и управител на микрофирмата ми „Пачалов“ ЕООД. Имам лицензиран учебен център за професионално образование, но основната дейност са обученията. Обучаваме най-вече служителите на икономически субекти да оказват първа помощ, да реагират при бедствия и кризи, да идентифицират рискове и други. Накратко, фокусът е организиране и провеждане на обучения по първа помощ. 

С какво ще запомните участието си в екипа на министерството на здравеопазването? Кои бяха най-големите предизвикателства с които трябваше да се справите?

Нещо което знаех, но в което се убедих за пореден път: „Решения се вземат въз основа на информация!“. Като заместник министър на здравеопазването в екипа на професор д-р Костадин Ангелов, бях натоварен предимно с логистични функции: всичко свързано с личните предпазни средства по времето на COVID за нуждите на лечебните заведения и за изборите на 4 април 2021 година; снабдяването на болниците с кислород и апаратура и още няколко подобни дейности. 

Знаех, че в политиката има два варианта:
Не се справяш с възложените задачи и получаваш публичен линч;
Справяш се, и нищо, все пак това ти е работата. Е не съм линчуван🙂

Също така като заместник министър разбрах, че администрацията е твърде тромава. Инициирах промяна в правилата за оказване на първа помощ на работното място, защото съм убеден, че това е един от начините да се обучат и да могат повече българи да оказват първа помощ, но няма резултат към момента (след повече от три години). А тази наредба е морално остаряла и практически неприложима. Промяната и е най-логичното нещо, което трябва да се случи възможно най-скоро.

В личен план за мен бе страхотен лакмус. Веднага се откроиха приятелите от обикновените познати (интересчии). Генералната ми равносметка е положителна. Благодаря на Бойко Борисов и проф. Ангелов за гласуваното доверие!

Какво бихте пожелали на читателите на ВАРНА Е, или пък какво бихте ги посъветвали ?

Инвестирайте в знания и умения! Това е най-конвертируемата и сигурна инвестиция.