Диян Божидаров: Портрет на боклук
„Полицаите са пълни боклуци!“, крещи тълпата.
„И лекарите“.
„Учителите също“.
„Данъчните!“
„Свестен болногледач не може да намериш“.
„Държавният служител за нищо не става!“
„В частния бизнес е пълна простотия!“
„Журналистите – мисири.“
„Има свестни хора, дето си вършат работата, ама са единици“.
„Цял ден си клати краката, гледам го, нищо не прави, а заплата взема, че и още иска!“
„Писателите са като поетите – един свестен няма днес“.
„Политолозите – платени проститутки. Като адвокатите – само мошеници“.
„Къде, бе, къде остана човещината на всички?“
„Военен да си днес…“
„Ами БАН? Да знаеш в университетите какви нещастници са…“
Математика: Всеки един гражданин има в най-близкия си кръг (съпруг/а, родител, дете, братовчед, приятел…) учител, данъчен, полицай или друг от категориите. И крещящият човек ги има. Така чисто телесно, битово и фактологично излиза, че визираният боклук е не друг, а човекът до него. При по-откровена математика следва да се признае, че боклукът е… самият той – липсва математика, която да го отграничи от околните.
Автопортрети: Какво е това състояние, в което всяка една част от обществото счита за лоша всяка друга една, следва да се произнесат съответните специалисти. По-интересно е друго – че оценяващият, хулейки всеки един друг, не вдява, че хули човека до себе си, тоест себе си. Дори за миг не му минава на ум! Това невдяване е портрет на една много, много, много голяма човешка простотия – най-очевадният факт в това твърде сложно обществено състояние – изтощително забавен.
