Мобилно меню

Доника Кирова: Изкуството е част от мен, благодарение на него съм завършена и цяла

Храната действа възбуждащо, а смисълът на хранителните съставки може да е както конкретен, така и философски убедена е авторката на “Гастрокосмически вариации”
Доника Кирова: Изкуството е част от мен, благодарение на него съм завършена и цяла
728

Доника Кирова живее и работи в родния си град Варна. Завършила е специалност „Живопис“ в Националната художествена академия в София, в класа на проф. Андрей Даниел. Работи в областта на живописта, рисунката, фигуралната композиция, натюрморта и артинсталацията. Изобразява голи тела, предмети, животни, цветя, обекти. Определя стила си като ироничен романтизъм или романтичен иронизъм. Участва в множество съвместни изложби, кураторски проекти, пленери и др. Нейни творби са собственост на частни колекции в Германия, Италия, Испания Швейцария, Канада, Русия, България. Последната ѝ изложба - Amor Textilia, която тя представи в началото на 2023-та, предизвика интереса на много от ценителите на изкуството в морската столица.

Работи като преподавател във Варненския свободен университет, като създава поредица впечатляващи проекти, заедно със своите студенти. Доника Кирова е категорична, че не поставя граници на вдъхновението си и то се излива върху белия лист, както като изображение, така и под формата на текст в рими. Първата си книга, в която обединява свои рисунки и стихове, чаровната авторка представя в началото на 2020-а. Три години след „Попара от целувки и многоточия безкрай“, на бял свят излиза и “Гастрокосмически вариации”.

Официалното представяне на новата книга на Доника Кирова ще се състои на 19 декември (вторник) от 18:00 часа в Отдел "Изкуство" на Регионална библиотека "Пенчо Славейков" - Варна.

Специално за ВАРНА Е, дни преди дебюта на “Гастрокосмически вариации”, Доника разкри любопитни подробности зад кулисите на творчеството - кое се заражда първо в главата ѝ - рисунката или текстът, какво вдъхновява произведенията ѝ, към каква публика насочва рисунките и стиховете си, среща ли често одобрение, има ли самочувствието на доказан творец.

Доника, новата ти книга “Гастрокосмически вариации” своеобразно продължение на „Попара от целувки и многоточия без край“ ли се явява? 

Не бих казала продължение. Тук няма развитие на история или сюжет, мисля, че двете книжки си съществуват съвсем самостоятелно, дори всяка една страница от тях може да бъде самостоятелен и независим елемент. В първата книга това бе основна причина да няма и номера на страниците… Дори препоръчвам да не се чете като обикновените книги страница след страница, а на случаен принцип (въпреки, че няма нищо случайно), отваряйки произволно – нещо като послание за деня или фраза, прикрепена към даден момент, защо не? Нещо като игра например. И така наречените „пароли”, които са споменати вътре и за мен са нещо като пъзел или домино…

Игра на думи в заглавието, игра на образи в илюстрациите, щипка хумор в текстовете, това ли е което ти дава творческа свежест? 

Много точно казано! Всички тези изброени „подправки” са предпоставка за апетитно артистично ястие! Определено това подхранва творческото в мен. 

Хората, които ме познават от дете, могат наистина да потвърдят, че за мен играта във всичките ѝ смисли наистина е нещо по-особено, неприкосновено, тя е една своеобразна Terra incognita (непозната земя), която ме предизвиква и в същото време е най-пълноценният за мен начин за познание на всички нива. Като стигнем до играта на думи, това не е просто по-особен начин за свързването им, това е форма на житейска философия, жонглиране, изнамиране на скрит подтекст, виртуозност, грация и естетика при общуването, ако щете – така да се каже – игра за напреднали.

Какво включва новата ти книга?

Може да се започне с това, че „Гастрокосмически вариации” не бива да се възприема като книга или стихосбирка, по общоприетите разбирания и в смисъла на художествено литературно произведение. Още повече, че аз не бих могла да се отъждествя с меродавните определения за поет (поетеса). Това мое съчинение (както и първото) бих могла да определя като личен артистичен продукт под формата на познатата на всички ни физическа книга със страници, корици и илюстрации. Писанията в нея са селекция от последните двайсетина години, като тук са обвързани по-конкретно да кажем като тема. Стиховете са с рими, създадени посредством игра на думи с чудат и забавен смисъл, най-общо казано – словесни вариации. Самите стихове имат в известна степен черти на любовна лирика, тъй като в повечето от тях са вплетени емоции от интимни взаимоотношения, но според мен могат да се възприемат в много по-широк иносказателен смисъл. 

Кое е общото и различното между първата книга и новата? 

Общото е, че съм си аз, с моите ровичкания от началото до края. И двете съдържат стихове и мои картини. Първата е монохромна с рисунки, втората е цветна с живописи. И двете са еротични, но не мисля, че това е определящото. По-скоро използвам Ероса като ниво или честота, на която размишлявам, защото там чувствителността ми (вярвам, не само моята) е по-силна и по-неподправена. Втората книга е може би малко по-конкретна с гастро-темата, макар, че и това е условно. Форматът на изданията е един и същ, все пак като застанат една до друга да са „от едно семейство”.

Как направи подбора на картините? 

Илюстрациите, разбира се, са значителна част като обем и това е изначално целенасочено. Така бе и в първата книга, а ако има и други някога… и там ще е така със сигурност. Аз наричам шеговито книжките си детски книжки за възрастни. А тези за деца естествено са с повече картинки – ако са цветни, още по-добре. Всъщност, както споменах, илюстрациите са репродуцирани мои живописни работи или детайли от тях, които съм обвързала образно или чувствено с написаното. И това не беше никак трудно, а даже естествено, тъй като са създавани паралелно едни с други. При мен текстът и картината са израз на едно и също, просто различни езици – словесен и образен.

Времето е мед,
изтичащ между пръсти,
облизвам тези пет,
а с другите се кръстя...

Кое е водещото при теб, думите или визуалното? 

Наистина не мога да кажа. Допълват се. Не разбирайте, че към всяка картина създавам стих или обратното – илюстрирам стиха с картина. Има и такива случаи, но са рядко. Просто понякога желая да се изразявам с думи, друг път с рисуване. И двата начина са ми еднакво любими и интересни, и ми дават различни усещания, различен вид удовлетворение.  

Как би описала или обрисувала аудиторията на твоите книги? 

Не съм се замисляла, тъй като не създавам нещата с предназначение за конкретна аудитория, по-скоро са мой личен израз, който се осмелявам да споделя… Предполагам, че до голяма степен са хора, влюбени в живота, в красотата, празнуващи живота, вероятно и смъртта, като част от него…, свободни по дух, които обичат да играят, хора с чисто съзнание, на които не им е чужда иронията… 

Не вярвам на твоите черни пера,
където снощи заваля… 
Ще ги посипя с пудра захар, 
                  а ти ги размахай…

Мислиш ли кого би “докоснало” най-силно твоето изкуство?

О, това би било голяма привилегия, ако се случва наистина и благодаря, че наричате това, което правя „изкуство”! Аз съм човек като всички и нищо човешко не ми е чуждо, но тъй като съм напълно искрена в творенията си (което понякога е опасно, абсолютно го съзнавам), навярно бих докоснала някого, който би се припознал в някаква степен с подобни на моите мисли, случки, състояния, съкровения, които е наблюдавал, преживял или бленувал.

Кое те вдъхновява? 

Доста е тривиално, но буквално всичко би могло да ме вдъхнови. …Освен чалгата например – и в прекия и в преносния смисъл на това понятие.

…колко облаци ще хванем,
за да скрием свойте рани…

След последното ни интервю направи няколко изложби. Какви бяха те, каква е актуалната ти посока в света изкуството? 

Просто си рисувам и в пряк, и преносен смисъл, следвам собствения си път. Изложбите ми са живопис най-вече, като експериментирам на микро ниво с техника, формати, колорит. Нещо като състезание или разговор със себе си. Най-хубавото е просто да се съревноваваш с теб самия. Никога не знам и вероятно няма да узная дали съм актуална (модерна, съвременна и пр.), а и май не се интересувам много от актуалността като самоцел. Понякога е изкушаващо и хлъзгаво да се върви в тази посока. Това да съм честна пред себе си и да не изневерявам на вътрешния си усет е сякаш водещото при мен. Ако пренебрегна това, ще се получи нещо фалшиво, сурогатно, несвободно, и по тази логика – безсмислено. 

Как и защо избра изкуството за своя съдба? 

Този въпрос звучи направо фатално. Наистина повече от трийсет и пет години се занимавам, да кажем, съзнателно с рисуване (брей, доста време е това!)  И нямам предвид изтърканото „рисувам откакто се помня”. Знам ли, може би това ме е привлякло някак интуитивно по-силно от всичко останало. Смешно е, че в шести клас тръгнах на уроци по рисуване, за да правя компания на една приятелка, после когато трябваше да кандидатствам за средното си образование от избора между езикова, математическа гимназия или техникум, паралелките с рисуване се оказаха „най-безболезненото” за мен нещо… После в академията – бях убедена, че няма да ме приемат първата година и си бях дала срок две години да кандидатствам. Взеха, че ме приеха от първия път „на косъм” – живопис, платено обучение. Наистина не бях подготвена, но след първи курс се отписах и кандидатствах наново (имаше такава практика) и ме приеха с две шестици – много бях щастлива, явно рисуването цяла година на голо тяло от натура си каза думата! От тогава не съм си помисляла да се отказвам, това е част от мен, чувствам се добре като го правя, иначе съм в дисбаланс със себе си. Така, че съдба или жизнена потребност, все едно как го наричам.

Лимон с канелчица и захар кипват
и всички аромати литват –
в сиропа, черен като Етиопия,
удави се една утопия…

А имаш ли ритуали, които спазваш? 

Някакви магически ли? Шегувам се. Ритуали – не, със сигурност е полезно да се рисува всеки ден, да се възпиташ и дисциплинираш в това Nulla Dies Sine Linea (от лат. Нито ден без линия), но при мен не е точно така. Има периоди в които си налагам да рисувам по час, защото просто нямам друго време през деня, вечер почти не го правя. Но съм открила за себе си, че паузите са много важни (и в музиката е така). Промеждутъците когато не рисувам активно са периоди, в които нещо се заражда, зрее, оформя се „наяве и насън” и един момент просто иска да се появи под една или друга форма. Понякога е по-внезапно, понякога е по-протяжно, но така или иначе искам да му дам живот и тези паузи ми помагат да го осмисля, да ми се избистрят точните му очертания.  Стремя се като цяло да поддържам себе си в някаква „подвижна” форма – и духом и телом, да мога да улавям собствените си мисли, да заемам съзнанието, а понякога и несъзнанието си с някакви творчески неща, освен с обичайните ежедневни. Например приятно ми е да мисля за нещо как би ми изглеждало по-естетично, причудливо или забавно, понякога намирам паралелни или особени смисли в обикновените неща, въобще обичам да си позволявам да съм „една педя над земята”.

Преподавател си в специалностите Дизайн и Архитектура във Варненския свободен университет, контактът с младите какво ти дава?

С Варненския свободен университет съм свързана още от далечната 2001-ва година. Тогава бях асистент на изключителния художник и учител Явор Цанев, който за съжаление вече не е сред нас. След това, бях студентка там, сега отново преподавам… Студентите са от една страна достатъчно зрели хора, от друга са още деца, аз самата понякога не се усещам по-голяма от тях. Много е интересно – при първа среща с някой курс всички сме стъписани – те от мен, какво ще изисквам, строга ли съм, дали ще ги увлека с това което ще правим…, аз от тях – дали ще спечеля интереса и доверието им, дали ще ги предразположа да дадат най-доброто от себе си, дали ще ги науча на нещо полезно? Да, учим се взаимно един от друг. Аз не харесвам твърде голямата дистанция между преподавателя и студентите, естествено и другата крайност трябва да се избягва, но все пак докато аз не ги опозная достатъчно и докато те не ме възприемат по-непосредствено, сякаш нещо се губи или се изплъзва. Моята цел е да ги вдъхновя колкото мога, по-модерно казано да ги „инспирирам”. Разбира се, може би имам малко повече опит от тях, но не се имам за много знаеща. По-скоро работим заедно в посока всеки да надгражда себе си, в една добра конкурентна среда, като постепенно формира и развива индивидуалността и собствените си силни страни. Наистина си обичам работата.

Океанът е сладък, а рибите – гладки,
взех им солта на заем, за кратко.
и тя заплака с мойте очи –
в буркана с мед са сълзите и ти.

С какво те провокира кулинарната тема, че отново заема такова значимо място в тематиката на книгата?

Интересно се получи съвсем неумишлено, че всъщност заглавието на първата книга „Попара от целувки…” е от стих, който е включен във втората. В първата просто заглавието е „кулинарно”,  хареса ми като иронично обобщение – нима животът или любовта не могат да бъдат една истинска попара от целувки и многоточия? А във втората книга гастрото присъства вече по-веществено, с истински неща за ядене, по-сочно и вкусово въздейства, и въпреки това смисълът на хранителните съставки може да е както конкретен, така и философски. Освен това представянето на храната и яденето присъстват като допълнителни елементи към любовта, които ще се съгласите, са почти неделимо свързани, ако гледаме на двете като плътски наслади. Съвсем естествено е те да се обединят. Според мен храната изобщо в изконния ѝ смисъл действа възбуждащо. Тъй като отделните стихове са писани инцидентно, събирани са от всякакви тефтери, листчета, файлове и прочие, в един момент, ги селектирах в папка „Гастро” и започнах да ги препрочитам и подреждам. Оказа се, че въпреки разликата от години при създаването им, някои от съдържаха едни и същи „храни”, (които присъстват в книгата като „пароли”), дори едни и същи рими. Отначало се озадачих от толкова много повторения, но на втори план бе забавно – уж еднакви, но в друг контекст – приличаха на различни рецепти с едни и същи продукти. Все едно да опитате да сготвите всички ястия от картофи например. Оттам дойде и името вариации.  Космическото в заглавието идва да покаже, че храната тук не е просто нещо за консумиране, а нещо много по-голямо, надскачащо общоприетата си роля.  В предговора споменавам и за различни вариации на заглавието, за което всеки може да намери своя собствена интерпретация. Въобще много обрати има.

Първата ти книга излезе преди 3 години. След още 3 години ли да очакваме третата?

Хаха… Всъщност новата книга беше почти готова преди може би година, но по различни причини (основно финансови) се забави. За мен е точно навреме, тъй като не съм си поставяла срок или план, който да изпълнявам. Ако има нещо последващо, ще е пак когато дойде точният момент, когато узрее и стане най-вкусно и приятно, за да „го сготвя”. Опитвам го първа и ако ми хареса, предлагам и на другите да похапнат, казано на гастрономски език. Моята теория е, че хората на изкуството създават първо предимно заради самите себе си, заради божествената природа на творението, тъй като са малко по-чувствителни и улавят по-тънките нюанси на нещата. Когато „уловят” нещо ценно според тях и му дадат конкретен вид, а то им достави удоволствие, те просто от своя страна го споделят с останалия свят. 

Официалното представяне на новата книга на Доника Кирова ще се състои на 19 декември (вторник) от 18:00 часа в Отдел "Изкуство" на Регионална библиотека "Пенчо Славейков" - Варна.

2023 © Варна е / снимки: личен архив; Славян Стоянов (история в шевици)

Излезе на български романът, обявен за „Книга на годината“ в Швеция

„Хората, които сеят в снега“ на Тина Харнеск ни запознава с колоритния народ на саамите
Излезе на български романът, обявен за „Книга на годината“ в Швеция

През 2023 г. шведската писателка от саамски произход Тина Харнеск направи своя смайващ литературен дебют с топлия и вълнуващ роман „Хората, които сеят в снега“, който се превърна в моментален бестселър и спечели престижната награда „Книга на годината“ в Швеция.

„Аз съм част от народа саами, при който, подобно на други коренни народи, устното разказване на истории заема централно място. Израснала съм с духовити, лирични, загадъчни и проницателни истории, спомени и уроци от моите предци, разказани по начина, по който само онези, които ги носят в кръвта си, могат да ги разкажат. Единственият коренен народ на Европа по традиция е народ, който не пише, който чрез древното изкуство на йойка (вид поучително, описателно пеене, често без текст) е предавал нашата литература от поколение на поколение“, разказва Тина Харнеск.

Тази красива и лирична история излиза и у нас в превод на Анелия Петрунова и ни отвежда към далечна Лапландия. Там читателите ще се запознаят отблизо с културата и традициите на саамите – единственото признато коренно население в Европа и един от най-колоритните и непознати народи. 

„Мисля, че човек никога не спира да тъгува за мястото, където е домът му. Какъвто и да станеш и където и да се озовеш, сърцето ти има корен.“

Никой не може да определя как ексцентричната 85-годишна Мариджа ще си замине от този свят – особено що се отнася до рака, тръгнал по петите ѝ. И никой не бива да научава за страшната диагноза – особено съпругът ѝ Пиера, който сам води тиха битка срещу мъгливите спомени.

Макар традициите в затвореното общество на саамите да повеляват хората да създават големи семейства, Мариджа и Пиера живеят сами. Но това не винаги е било така. Някога домът им е бил озаряван от вълшебната светлина, която синът им Хеайка-Йона е носил в живота им. Преди той да бъде отведен далеч от тях и да се превърне в болезнена незарастваща рана в душите им.

Решена да се бори докрай и да намери кой да се грижи за Пиера, когато тя си отиде, Мариджа решава, че е крайно време да издири Хеайка-Йона. Единствената следа, която старицата има, е, че порасналият Хеайка-Йона носи униформа. Ето защо Мариджа се заема с наглед абсурдната задача да привлече вниманието на колкото се може повече униформени. 

С помощта на услужливата Сире – далечен глас, носещ се от проклетия телефон, Мариджа ще предизвика истински хаос за местните власти. А един застрелян лос и една запалена плевня са само началото… 

Черпейки вдъхновение от удивителната съкровищница с разкази на саамите и чудните поверия, с които самата тя е израснала, Тина Харнеск изплита остроумен и сърцераздирателен разказ в духа на обичаните романи на Фредрик Бакман и с чувствителността на книгите на Мюриел Барбери.

Забавен и драматичен, но тих и нежен като безветрено снежно утро, „Хората, които сеят в снега“ е роман, който чете на глас от книгата на незаписаните истории на живота. Роман, в който домът и корените оставят неизменен отпечатък в човешкото сърце.

2024 © Варна е