За да работим ли живеем?
Хенри Дейвид Торо (1817 г. - 1862 г.) е едно от интелектуалните бижута на човечеството - първо защото е изящен защитник на свободата, второ защото славата му е далеч по-малка от заслугите да я има - така бижуто блести без добавки, с искрен блясък.
Макар да е популярен и с политическото есе "Гражданско неподчинение", голямото достойнство на Торо е, че човърка там, където малцина го правят - в незабелязаните окови, които хората сами или по инерция си слагат в делничния живот; окови, които културата ни е наложила като ценности, а всъщност правят човека нещастен - без той да разбира на какво дължи нещастието си. Иде реч за желанията ни, за разбиранията "какво ни е важно". Всички искаме хубава къща, добра работа, модни дрехи, автомобил, пътешествия, пък и фирмичка да завъртим, или поне началници да сме (съвременна интерпретация - б.м.), да заделяме за старини, да изучим децата... - но точно тия благинки ни правят зависими, роби на тях самите. Цял живот "блъскаме" по придобиването. После ги пазим, носим риск, отговорности, завещаваме ги с "тежестите". Струва ли си? Затова ли живеем? За да работим, все да постигаме нещо? В противовес Торо си строи колиба край езерото Уолдън (там, Масачузетс, се ражда знаменитата едноименна творба). Живее на гористия бряг, съседи са му "дъджове и бури". Но не проповядва отшелничество. Не е враг на цивилизацията. Той си има най-нормална работа (грижи се за железния път), пазарува в града, отбива се при приятели... С живота си край Уолдън иска да покаже, че за нормално съществуване не е нужно повече от легло, маса, дъски, пирони, за да създаде покрив и стени над тях, едни-два чифта дрехи, храна от изобилната природа... И този минимализъм е път към личната свобода - на малкото не му трепериш, не изисква лишения; ако го загубиш - нищо - с друго ще го заместиш. На обратния полюс са хилядите негови съграждани, потънали в заеми, къртовски труд, унижения, страхове - в гонене на това, което не им е нужно. И даже не подозират "откъде им се стоварват" нещастията.
Както се подразбира, Торо в сърцевина атакува ценностите на цивилизацията. Тя ни казва, че еди кое си е хубаво, добре е да се стремим към него; Торо отвръща, че хич не е хубаво, понеже се превръщаме в роби.
А защо живее край езеро в гора, а не градска колиба? Ами защото счита, че досегът с природата е най-висшето културно изживяване - то ни прави интелигентни, образовани, похватни (да се справяме с живота, да го познаваме...), търсещи, самоусъвършенстващи се. По-добре да четем звездите, вместо Шекспир (англичанинът пряко е иронизиран).
Разбира се, "малкото" като концепция се среща още при стоици, скептици, епикурейство... Торо се вмества в американския трансцендентализъм, паралелен с европейския романтизъм ("Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови", Жан-Жак Русо). Тези философии, подобно на всичко на света, си имат слаби места. За разлика от други мислители обаче, както се вижда, Торо живее точно живота, който проповядва. Неговата искреност прави "малкото" да изглежда огромно. Умира едва на 44 - тъжна съдба на един знаменит човек.
Откъсите по-долу са част от есето "Живот без принцип" (пълният текст - тук). В него Торо си позволява немислимото - фронтално атакува труда като ценност. Ако считате, че това са врели-некипели от XIX век, се запитайте не преминава ли и днес животът ви единствено и само в работа. Случайно да се чувствате постоянно, неотменимо, безизходно изморени? Да не ви остава време за вас самите?
Приятно четене!:
Тоя свят е място за труд. Какво само непрекъснато суетене! Почти всяка нощ ме буди пуфтенето на локомотив. Прекъсва сънищата ми. Без почивка. Прекрасно би било поне веднъж да видя човечеството в бездейство. Всичко е работа, работа, работа. С мъка си набавям бележници с бели листове, в които да записвам мислите си – повечето са разчертани за нанасяне на долари и центове. Един ирландец, който ме видял да си отбелязвам нещо насред полето, решил, че си броя парите. Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за… работа! Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи до такава степен на поезията, на философията, на самия живот, както тоя неспирен труд.
В покрайнините на нашия град живее един груб и недодялан печалбар, който е решил да огради с каменен зид земята си под хълма. Втълпили му го властите, за да го предпазят от нашественици, та сега той иска да копая три седмици с него. Резултатът ще бъде, че навярно ще припечели малко повечко пари, които да остави на наследниците си да ги прахосват глупашки. Ако приема, всички ще ме похвалят като трудолюбив и усърден човек; реша ли обаче да се отдам на други занимания, които носят далеч по-голяма същинска облага, ала малко пари, най-вероятно ще започнат да гледат на мен като на безделник. Тъй или иначе, след като не се нуждая от напътствията на сторонниците на безсмисления труд и не виждам нищо истински стойностно нито в намерението на тоя човек, нито в голямата част от начинанията на нашето или на което и да било чуждо правителство, колкото и завладяващи да изглеждат, избирам да завърша образованието си в друго училище.
Ако от любов към горите човек прекарва половината от всеки ден в скитане из тях, грози го опасност да го обявят за нехранимайко; ако обаче от любов към парите по цял ден сече тия гори и без време оголва земята, смятат го за работлив и предприемчив гражданин. Сякаш единствената полза, която градът може да извлече от горите, е като ги изсече!
Повечето хора биха се обидили, ако им предложат да прехвърлят камъни през една стена и сетне обратно, само и само за да получат възнаграждение. Ала малцина днес имат по-смислено занятие. Ето пример: една лятна утрин непосредствено след изгрев-слънце видях един мой съсед да крачи до своя впряг, който бавно теглеше тежък каменен блок, вързан под оста – човекът цял излъчва усърдие, нали работният му ден е започнал, пот ще рукне всеки миг от челото му. Безмълвен укор към всички безделници и ленивци, той поспираше редом с воловете си или, когато поизостанеха, полуизвърнат размахваше своя правораздаващ камшик. Тогава си помислих: такъв е трудът, заради чиято закрила съществува американският конгрес – честен и черен мъжки труд, честен колкото денят е дълъг, труд, който прави хляба сладък и подслажда обществото, който всички хора почитат и са въздигнали в култ; и ето един от светите богоизбрани, отдаден на необходимото, ала тягостно хамалуване. Усетих, разбира се, лек упрек и към себе си, понеже наблюдавах през прозореца, а не бях вън, зает с някаква подобна дейност. Денят се изниза и вечерта минах край двора на друг един съсед, който държи много слуги и глупашки прахосва пари, без нищо да допринася за общото благо, и ето че там видях тазсутрешния камък, положен край някаква причудлива постройка, предназначена да краси владенията на тоя лорд Тимoти Декстър, при което трудът на превозвача за миг загуби в очите ми всякакво достойнство. Слънцето според мен е създадено да огрява по-значими усилия от неговите. Към това ще добавя, че работодателят му, задлъжнял на почти целия град, скоро изчезна и след като лежа за кратко в Чансъри, се установи някъде другаде, та отново да стане покровител на изкуствата.
Пътищата за печелене на пари почти без изключение водят надолу. Да извършиш нещо, което ще ти донесе САМО пари, означава да си безделничил или дори по-лошо. Ако трудещият се не получава нищо повече от заплатата, която му дава неговият работодател, той е излъган, той лъже самия себе си. Искаш ли като писател или лектор да печелиш пари, трябва да си общодостъпен, което значи да се сринеш из основи. Трудът, който обществото заплаща с най-голяма готовност, е най-неприятният за извършване. Плащат ти, за да бъдеш нещо по-малко от човек. Обикновено и държавата не възнаграждава по-мъдро гения. Дори увенчаният с лаври поет би предпочел да не възхвалява с повод и без повод кралските особи. Подкупват го с бъчонка вино; а навярно и други поети биха зарязали музата си, за да оценяват достойнствата на същата тая бъчонка.
(...)
Удивително е, че малцината люде с подходяща, напълно прилягаща им професия може лесно с малко пари или слава да бъдат отклонени от същинските им занимания. Чета съобщения за ДЕЙНИ млади хора, като че ли с деятелността се изчерпват достойнствата на един млад човек.
(...)
Обществото не разполага с подкуп, който би изкушил мъдрия човек. Може да натрупате достатъчно пари, за да прокопаете тунел в планината, ала не ще натрупате достатъчно пари, за да наемете човек, посветил се на СОБСТВЕНИТЕ си занимания. Способният и стойностен човек върши това, което умее, независимо дали обществото му плаща или не. Неспособните предоставят своята неспособност срещу най-високата предлагаема цена и все очакват да ги повишат. Може да се предположи, че рядко биват разочаровани.
(...)
Удивително е колко малко е написано, всъщност нищо значително, по въпроса как да изкарваме хляба си; как да изкарваме хляба си не просто честно и достойно, но и с желание и наслада – че инак хлябът за живот не дава живот. Човек би помислил, надзърне ли в литературата, че тоя въпрос нивга не е смущавал самотните размишления на индивида. Нима хората са дотолкова отвратени от истината, та не желаят да говорят за нея? Урока за ценностите, на който ни учат парите, на който Създателят на Вселената тъй много се е постарал да ни научи, ние напълно пренебрегваме. Колкото до средствата за осигуряване на препитание, направо изумително е как безразлични към въпроса са хората от всички класи, включая дори тъй наречените реформатори – дали ще се наследяват, печелят или крадат, все едно. Според мен обществото нищо не е направило в това отношение или поне е развалило каквото вече е било сторено. Студът и гладът са сякаш по-близки до моята същност от способите, възприети от хората за избягването им.
